— Така е. Затова, както по-късно навярно и сам ще забележите, придадох на някои от вашите музикални фигури повече енергия и живот. След като чуете изпълнението на мотета, едва ли ще ми се сърдите.
После той ми подаде ръка, за да се сбогува.
— С удоволствие бих ви обучавал безплатно, защото сте беден, но при моето окаяно финансово положение ми е невъзможно. Все ще се справите някак и може би по-късно ще станете по-заможен от мен. Спомнете си тогава за вашия стар кантор, който ви е помогнал при вашия пръв мотет! И занапред гледайте все така сериозно на живота, както и досега. Хайде, за днес стига толкова! Довиждане!
Този благороден кантор, който винаги е бил толкова доброжелателен към мен, е от онези хора, за които и до ден-днешен, след толкова дълги години, съм запазил чувство за дълбока благодарност. По-късно читателите ще разберат защо споменавам тази случка, без да назовавам името му. Той беше човек на честта, но целия свой свят беше пренесъл в стаичката, където учехме музика, защото бе принуден да се откаже от всякакво семейно щастие. Жена му бе известна като истинска Ксантипа, която, както разправяха хората, със своя суров и непоносим характер принудила сина си да замине за Америка…
И така притежавах петдесет и пет талера! Какво невиждано богатство за мен! Беше твърде много. Бях здрав и можех да работя. Трийсет талера изпратих на бедните си родители. Двайсет скътах за непредвидени нужди, а пет определих за едно коледно пътуване, по време на което по изключение веднъж бях решил да не бъда пестелив. Пет талера за едно пътуване, което щеше да продължи най-много седмица! Че аз изобщо нямаше да мога да ги изхарча! Това означаваше повече от двайсет гроша на ден — сигурно щях да си поживея царски! Даже тайничко си казах, че евентуално щях да си позволя половин бутилка вино, разбира се, от възможно най-евтиното. Какво вино да избера и каква цена можех да си позволя — ето въпросите, занимаващи ме ежедневно в онези десетина минути, които обикновено ми бяха нужни, докато заспя. О, щастливо време, колко отдавна отмина!
Канторът удържа на обещанието си. Мотетът бе упражняван и Крюгер бе принуден да участва в тригласната част, а това породи в него такава омраза към мен, че си имах немалко ядове.
После се появи на бял свят и моето коледно стихотворение. Всеки от съучениците ми искаше да го има. Вследствие на това поредният брой на вестника масово се изкупи от книжарницата ни, а когато по-късно се състоя ежемесечното декламиране на свободно избрано стихотворение, всичките ми двайсет и трима съученици започнаха да погазват артистичните си способности с думите: «Коледа. Стихотворение от Карл Май.» Аз бях единственият, който почете един от класиците ни. Стана обичай стихотворението ми да се разнася насам-натам в различни бележници и при всеки подходящ или неподходящ случай да се изважда и да се чете. Така аз имах съмнителното щастие месеци наред да бъда затрупван с въпроси защо съм употребил този или онзи израз или защо съм избрал една, а не друга рима. Всичко живо започна да измисля стих след стих и рима след рима, докато накрая учителите ни така побесняха от всичките тези «мотети и монети», «Ромулус и фамулус», «слон и балкон», «Австралия и мания», че под председателството на Стария бе взето решение да се предприемат решителни мерки срещу тази безкрайна щуротия. Вярно, че последвалите мъмрения и други наказания постигнаха целта си, но за съжаление за мен имаха и тази неблагоприятна последица, че доскоро толкова уважаваната и «ухажвана» моя милост бе отбягвана вече тъй старателно, както минерална вода сред бутилки с шампанско, което от своя страна породи в мен основателното и непоклатимо решение да поставя условието всички мои бъдещи стихотворения да се публикуват едва след смъртта ми.
Но да се върна на вече споменатото коледно пътуване! Бях свикнал по време на всички ваканции да предприемам по някое по-продължително странстване. Вследствие на моите склонности, на плановете ми за бъдещето и по други причини, аз залягах над книгите по-продължително и по-старателно от моите съученици и затова от време на време ми беше необходимо здравата да се натоваря физически, да се пораздвижа, което най-добре можеше да стане чрез някой по-дълъг поход. Най-често към мен се присъединяваше и един мой много мил съученик, който, макар да не беше толкова беден като мен, все пак също бе принуден да бъде пестелив… Той бе сериозно и прилежно момче, което освен с мен, с други не обичаше много-много да приказва и затова го наричаха cyprinus carpio [5] или за по-накратко Карпио, защото, както е известно, и шараните не са особено многословни. Нямахме обичай да събираме наличните си пари в една обща каса, но за нас бе нещо естествено по време на пътуването ни всеки да може да разчита и на средствата на другия. Последицата от това беше, че онзи, който притежаваше повече пари, тайно се грижеше, щото по-бедният в дадения случай да не страда особено от моментното си безпаричие. Тогава можеха да се видят трогателни примери за истинска безкористност и пожертвувателност, макар да ставаше въпрос за съвсем малки суми, за грошове и за пфениги. Естествената последица от поведението ни беше, че в края на всяко такова пътуване всеки от нас разполагаше с точно същия остатък пари. Ако някой от нашите днешни финансови министри беше видял и чул с какво мъдро и разсъдливо чувство за отговорност обсъждахме и най-малкия разход, той сигурно щеше да научи много от нас. Веднъж даже преплувахме една река, за да си спестим два кройцера, които иначе щяхме да дадем на салджията да ни прехвърли.