Ето как вчера бях яздил с Халеф нагоре по Вади Метхелун, където намерихме няколко добре подхождащи за случая червени ели. Завърнали се оттам, узнахме, че поканените знатни приятели и жените им щъкали по всички пазари, за да закупят и те от своя страна дарове. Зарадвахме се сърдечно, че така скромно планираното раздаване на подаръци ще получи сега такъв бляскав облик, и употребихме днешния предобед в пазаруването на хубави свещи и голям брой свещодържатели. По смрачаване бяхме готови. А времето беше подходящо за илюминацията — не се долавяше и полъх от ветрец.
Беше определено двете групи да потеглят в часа на Вечерната молитва и да се съберат в края на Салехийе. Така и стана. После продължихме по Пътя на прокажените. Изпънал снага, начело яздеше Халеф между две камили с по две елхи, следваха Якуб Афарах и неговите приятели, а зад тях се придвижваха жените с волска кола, която бе напълнена по такъв начин с подаръци, че нищо повече не можеше да се сложи. Най-отзад яздех аз сам. Не исках от съображение към други да ми бъде грабнат от сърцето този час.
Днес не бяхме ходили при нещастниците. Те напразно ни бяха очаквали и си бяха легнали разочаровано за безсънна почивка. Небето беше осеяно със звезди, но луна нямаше. Владееше дълбока тишина. И ето че прозвуча високият глас на Халеф, който всички познаваха. Тутакси се разнесоха радостни възгласи, а когато им каза каква е работата, радостни гласове възславиха добротата на Аллах и хората. Бях му дал точни указания. Той ръководеше цялата церемония, подпомаган от коларя и камиларите. Дърветата бяха здраво забити в земята и пред тях бяха наредени подаръците. След това прокажените се настаниха в полукръг, отправили очи към дърветата. На двайсет крачки зад тях застанаха дарителите мъже и жени. Аз се държах настрана, за да не бъда смущаван. По едно време съгледах още в далечина група от четири-пет мъже, които не бяха от нашите. Сигурно бяха любопитни, случайно минавали и спрели, като ни забелязали. Не им обърнах внимание, толкова повече че Халеф започна сега да пали с помощниците си свещите. По тези места никога не бяха виждали запалено коледно дърво. А сега дори няколко! Тук, при Джебел Касиум! Под това неописуемо, със свещен плам проблясващо звездно небе! Безпомощно, умоляващо, търсейки сякаш спасение, потрепваше нагоре земната, преходна светлина към всевечните светилници на небесния шатър и едно дълго, дълбоко, ясно доловимо дихание се изтръгна от сърцата на всички нещастници, налягали тук в праха! Неколцина започнаха да плачат, първо тихо, после по-силно и по-силно. Това бе простото, непосредствено въздействие от блясъците на дърветата, цялото тайнство на естествената коледна мъка и радост!
— Машаллах! Раздаване на коледни подаръци, истинско раздаване на коледни подаръци! — чух да казва един от непознатите мъже.
По същото време видях към дърветата да пристъпва високата фигура на Шейха на прокажените. Той естествено беше първият, на когото Халеф бе казал, че е Коледа. От Йерусалим му бе известно значението на тази дума и навярно знаеше също така по какъв начин християнинът празнува рождеството на своя Спасител. Не ме видя и извиси глас с въпроса:
— Къде е немският ефенди? Нека се обади.
— Тук съм! — отговорих също така високо.
— Бива ли да изпием нещо за този час на човеколюбието?
— Да. Моля те!
— А бива ли също да кажа на събратята си по нещастие какви слова слага сега на езика на Аллах?
— Бива… ти трябва… да, дори си длъжен да го сториш!
— Благодаря ти. Аз те разбрах и ти мен също. Тръгна от група на група, за да съобщи на хората си какво желае от тях. После се върна на мястото си пред дърветата и даде знак за започване.
Те запяха. Беше една от онези песни на арабския поет Кадар, чието звучене предизвиква прилив на сълзи в очите от най-големи душевни дълбини. Когато тя свърши, всички прокажени с изключение на шейха плачеха. Той, мюсюлманинът, започна своето коледно слово. Говори за страданията на прокажените и изоставените, които не знаят край; по-нататък за жестокостта на човешките закони и за безпощадността на онези, които трябва да дават любов, а такава нямат. Думите му въздействаха така убедително и увличащо, че грабнаха всички присъстващи и също мен самия разтърсиха и изпълниха с трепет. Накрая извика: