Саймън гневно продължи:
— Ах, ти, дяволско изчадие…
Тя каза меко:
— Но вие ме харесвате, дядо, харесва ви да седя тук при вас, нали?
— Да, наистина, отдавна не съм усещал присъствието на младо и красиво същество като теб… Много добре ми действа, стопля старите ми кости… Освен това ти си моя плът и кръв. Браво на Дженифър, тя май се оказа най-добра от цялата пасмина.
Пилар седеше и се усмихваше.
— Не си мисли, че ме заблуждаваш — каза Саймън. — Много добре знам защо седиш и слушаш старческото ми бръщолевене. Пари, все тези пари… Или искаш да ми кажеш, че обичаш стария си дядо?
— Не, не ви обичам. Но ви харесвам, много ви харесвам. И това е истина, повярвайте ми. Мисля, че сте били голям грешник, но и това ми харесва. Вие сте по-истински от другите в този дом. И разказвате интересни неща, пътували сте много и животът ви е бил изпълнен с приключения. Ако аз бях мъж, бих искала да съм като вас.
— Вярвам ти, че е така. Говори се, че сме имали циганска кръв в жилите си. Не че това си личи у децата ми, освен у Хари, но се е проявила и у теб. Когато трябва обаче, мога да бъда и търпелив, да знаеш. Веднъж чаках петнайсет години, за да си отмъстя на човек, който ми стори зло. Това е характерна черта за нашето семейство — ние не забравяме. Отмъщаваме си, дори и да чакаме години за това. Един ме измами, и аз чаках петнайсет години за моя шанс и тогава нанесох удара си. Направо го разорих, изтрих го от лицето на земята.
Той тихо се засмя.
— Това в Южна Африка ли беше? — попита Пилар.
— Да, страхотна страна.
— Били ли сте там след това?
— Върнах се там за пет години, след като се ожених. Това беше за последно.
— Но преди това? Били сте там много години, нали?
— Да.
— Разкажете ми!
Той заразказва, а Пилар слушаше, като пазеше лицето си от огъня.
Изведнъж старецът каза:
— Почакай, ще ти покажа нещо.
Предпазливо се изправи и като се подпираше на бастуна си, закуца през стаята. Отвори големия сейф и я повика с ръка.
— Ето, погледни ги, почувствай ги, остави ги да се изсипят между пръстите си. — Той погледна учуденото й лице и се засмя: — Знаеш ли какво е това? Диаманти, дете, диаманти!
Тя се наведе и каза:
— Но това са просто малки камъчета.
Саймън се засмя.
— Не са шлифовани. Така ги вадят от земята.
Пилар недоверчиво попита:
— Ако ги шлифоват, ще станат ли истински диаманти?
— Разбира се.
— И ще блестят?
— Ще блестят.
Тя възкликна по детски:
— О, не мога да повярвам!
Старецът се забавляваше.
— Това е самата истина.
— А ценни ли са?
— Доста. Трудно е да се каже, преди да ги шлифоват, но тази купчинка струва няколко хиляди лири.
Пилар възкликна:
— Няколко… хиляди… лири?
— Да, девет или десет хиляди. Нали виждаш, големички са.
— Защо не ги продадете тогава?
— Защото искам да си ги имам тук.
— А всичките тези пари?
— Нямам нужда от тях.
— А, ясно. — Момичето беше впечатлено. — Защо не ги дадете да ги обработят и да ги направят красиви?
— Защото ги предпочитам такива. — Лицето му стана мрачно. Той се обърна и заговори на себе си: — Те ме връщат назад, само като ги докосна, само като ги почувствам с пръсти, всичко се връща — слънцето, миризмата на саваната, воловете, старият Еб и момчетата, вечерите…
На вратата се почука леко.
Саймън нареди:
— Сложи ги обратно в сейфа и затвори вратата. — После извика: — Влез.
Хорбъри влезе почтително и тихо.
— Чаят е сервиран долу, сър.
III
Хилда каза:
— Тук ли си бил, Дейвид? Търсих те из цялата къща. Хайде да не стоим в тази стая, толкова е студено.
Дейвид не отговори. Стоеше и гледаше някакво ниско кресло с избеляла копринена тапицерия. После внезапно изрече:
— Това е нейният стол… Винаги сядаше в него… Същият си е. Само е избелял.
Хилда сбърчи леко чело:
— Така ли? Хайде да не стоим тук, Дейвид, ужасно е студено.
Той не й обърна внимание, продължи да говори, като се оглеждаше наоколо:
— Повечето време седеше тук. Аз се настанявах до нея на онази табуретка и тя ми четеше. „Джак, убиецът на великани“, това ми четеше. Трябва да съм бил шестгодишен тогава.
Хилда го хвана здраво под ръка.