— Хайде, скъпи, да отидем в гостната, тук няма отопление.
Той послушно се обърна, но тя почувства как тялото му потръпна.
— Всичко е същото, всичко. Сякаш времето е спряло.
Разтревожена, Хилда се опита да промени темата:
— Къде ли са другите? Сигурно е време за чай.
Дейвид освободи ръката си и отвори друга врата.
— Тук някога имаше пиано… а, ето го. Чудя се дали е още в ред.
Той седна, отвори капака и прекара леко пръсти по клавишите.
— Явно редовно го акордират.
Засвири. Мелодията течеше плавно изпод пръстите му.
Жена му попита:
— Какво е това? Толкова ми е познато, а не мога да се сетя.
Той отговори:
— Не съм го свирил от години. От нея съм го научил. Една от „Песните без думи“ на Менделсон.
Сантименталният мотив изпълни стаята. Хилда помоли:
— Изсвири нещо от Моцарт.
Дейвид поклати глава и започна друг мотив от Менделсон.
После внезапно удари яростно по клавишите и стана. Целият трепереше. Хилда отиде при него.
— Дейвид, Дейвид!
Той каза:
— Нищо, няма нищо.
IV
Някой рязко дръпна звънеца. Тресилиън стана от стола си в кухнята и бавно тръгна към входа.
Отново се чу звънецът. Тресилиън се намръщи. През матовото стъкло се виждаше силуетът на мъж с широкопола шапка.
Тресилиън прокара ръка през челото си. Нещо не беше наред. Сякаш всичко се повтаряше. Това вече се беше случвало.
Той дръпна резето и отвори вратата. Магията изведнъж изчезна. Мъжът проговори:
— Тук ли живее господин Саймън Лий?
— Да, сър.
— Бих искал да го видя, ако е възможно.
Далечен спомен се събуди у Тресилиън. Този тон напомняше миналите дни, когато господин Лий току-що беше дошъл в Англия.
Икономът поклати глава и колебливо изрече:
— Господин Лий е почти инвалид, сър. Не приема много хора вече. Ако вие…
Чужденецът извади плик и му го подаде:
— Моля ви, дайте това на господин Лий.
— Да, сър.
V
Саймън Лий пое плика и извади единствения лист вътре. Изненадано вдигна вежди, но се усмихна.
— Това е чудесно — каза, а после се обърна към иконома: — Покани господин Фар тук, Тресилиън.
— Да, сър.
— Тъкмо си мислех за стария Ебенизър фар. Той ми беше съдружник там, в Кимбърли, и ето че синът му е дошъл тук.
Тресилиън се появи отново и обяви:
— Господин Фар.
Стивън влезе и като прикриваше нервността си с известна демонстрация на самочувствие, попита:
— Господин Лий? — Акцентът му личеше повече от обикновено.
— Радвам се да те видя. Значи ти си момчето на Ебенизър?
Посетителят се ухили глуповато:
— За пръв път посещавам старата страна. Баща ми винаги ми казваше да ви се обадя, ако дойда.
— И добре си направил. — Старецът се огледа. — Това е внучката ми, Пилар Естравадос.
— Здравейте — скромно изрече тя.
Стивън си помисли с възхищение: „Пустото му малко дяволче! Изненада се, като ме видя, но не го показа.“
Той изрече натъртено:
— Много се радвам да се запозная с вас, госпожице Естравадос.
— Благодаря ви — каза Пилар.
Саймън Лий се обърна към него:
— Сядай и разказвай всичко за себе си. За дълго ли си в Англия?
— Щом съм вече тук, няма да бързам много.
Саймън се съгласи:
— Точно така, трябва и на нас да погостуваш малко.
— О, не, сър, не мога да ви се натрапя така. Има само два дни до Коледа.
— Напротив, даже трябва да останеш за Коледа, ако нямаш други планове.
— Нямам, но не бих искал да…
— Значи се разбрахме. — Саймън обърна глава: — Пилар?
— Да, дядо.
— Иди и кажи на Лидия, че ще имаме още един гост. Помоли я да се качи тук.
Момичето напусна стаята. Стивън я проследи с поглед. Саймън отбеляза факта с хитра усмивка.
— Значи идваш направо от Южна Африка?
— Почти.
Разговорът се завъртя около това. След няколко минути пристигна Лидия. Саймън каза:
— Това е Стивън Фар, син на моя приятел и съдружник Ебенизър фар. Той ще остане с нас за Коледа, стига да намериш стая за него.
Жената се усмихна.
— Разбира се. — Тя с одобрение огледа непознатия. Изглеждаше добре, имаше бронзов загар и сини очи, гордо изправена глава.
— Снаха ми — представи я Саймън Лий.