III
В осем без петнайсет на вратата се позвъни.
Тресилиън отиде да отвори. Когато се върна в кухнята, намери там Хорбъри да прибира чашите за кафе.
— Кой беше? — попита той.
— Полицейският началник, господин Сагдън. Внимавай какво правиш!
Хорбъри бе изтървал една от чашите.
— Как можа! — скара му се икономът. — Единайсет години съм ги мил, без да счупя нито една! А сега ти си пъхаш носа, където не ти е работата, и погледни какво става.
— Съжалявам, господин Тресилиън, наистина съжалявам — заизвинява се Хорбъри и челото му се покри с пот. — Просто не знам как се случи. Значи полицейският началник беше на входа?
— Да, господин Сагдън.
Прислужникът прокара език по бледите си устни.
— И какво искаше?
— Събираше волни пожертвования за полицейското сиропиталище.
— О! — Прислужникът изправи рамене и попита с по-естествен глас: — И получи ли нещо?
— Аз занесох книгата на господин Лий и той ми каза да поканя началника при него, и да поднеса шери на масата.
— По това време на годината всички просят — отбеляза Хорбъри. — Старият дявол обаче е щедър, независимо от проклетията си.
Тресилиън изрече с достойнство:
— Господин Лий винаги е бил щедър.
Хорбъри кимна.
— И това му е най-добрата черта в характера. Е, аз ще тръгвам.
— На кино ли?
— Сигурно. До скоро, господин Тресилиън.
Той излезе през вратата, водеща към помещенията на прислугата.
Икономът погледна часовника над вратата. После отиде в трапезарията и подреди салфетките. След като се увери, че всичко е както трябва, той удари малкия гонг в преддверието. С отзвучаването на последния звук по стълбите слезе полицейският началник. Сагдън беше едър мъж с привлекателна външност, който се движеше, съзнавайки значимостта на положението си. Тъмносиньото му сако беше закопчано догоре.
Той дружелюбно каза:
— Струва ми се, че тази нощ ще замръзне. И по-добре, времето напоследък не е според сезона.
Тресилиън поклати глава:
— От влагата ревматизмът ми се обажда.
Полицаят каза, че ревматизмът е болезнено страдание, и икономът го изпрати до вратата.
Старецът пусна резето и бавно се върна в преддверието, като прокара ръка по челото си и въздъхна. После бързо изправи гръб, щом видя Лидия да влиза във всекидневната. След нея по стълбите слезе и Джордж Лий.
Макар и готов отдавна, икономът изчака и Магдалин, която беше последна от гостите, да влезе в гостната, след което сам се появи и обяви:
— Вечерята е сервирана.
Тресилиън беше познавач на дамското облекло. Той винаги забелязваше и коментираше наум облеклата на дамите, докато обикаляше около масата с гарафа в ръка.
Госпожа Алфред, забеляза той, си беше сложила новата рокля от тафта на бели и черни цветя. Доста дързък модел, който едва ли би стоял добре на всяка, но на нея й отиваше много. Роклята на госпожа Джордж определено беше от модна къща, единствен модел. Сигурно струваше доста. Интересно как господин Джордж беше платил за това — той никак не обичаше да харчи пари, никак. А сега госпожа Дейвид — чудесна жена, но не знаеше как да се облича. За нейната фигура най-доброто щеше да бъде гладко черно кадифе. Кадифето на фигури, при това яркочервено, беше лош избор. За госпожица Пилар пък нямаше значение какво носи — с нейната фигура и коса тя винаги щеше да изглежда добре. И все пак бялата й рокличка беше твърде евтина. Но господин Лий щеше да се погрижи за това. Беше се привързал към нея, наистина чудесно. Щом зърне някое по-младо лице, и край!
— Бяло или червено? — почтително прошепна Тресилиън в ухото на господин Джордж. Забеляза, че Уолтър, сервитьорът, отново поднася гарнитурата преди соса. Колко пъти му го беше повтарял!
Икономът обиколи със суфлето. Установи, че интересът му към тоалетите на дамите и недоволството му от Уолтър са някак механични; тази вечер гостите бяха мълчаливи. Всъщност не беше точно така — господин Хари вдигаше шум за двайсет, не, не господин Хари, това беше господинът от Южна Африка. Другите също говореха, но някак си на приливи и отливи. Всички изглеждаха някак странно.
Ето, господин Алфред направо имаше вид на болен. Сякаш беше в шок или нещо подобно. Ровеше разсеяно в чинията си, без да се храни. Жена му явно беше разтревожена. Все поглеждаше скришом към него. Лицето на господин Джордж беше силно зачервено и той направо поглъщаше храната. Щеше да получи удар някой ден, ако не внимаваше. Жена му нищо не ядеше, сигурно пак беше на диета. Само госпожица Пилар си хапваше с удоволствие и се смееше с господина от Южна Африка, а той явно беше хлътнал по нея до уши. Двамата поне нямаха грижи!