— Не бива да говориш така, Лидия. Това е неблагодарност. Баща ми прави всичко за нас…
Тя прехапа устни отново, преглътна готовия отговор и само сви рамене. Алфред каза:
— Знаеш, че старецът много е привързан към теб…
Жена му отсече:
— Но аз не съм!
— Неприятно ми е, когато говориш по този начин. Звучи толкова грубо…
— Може би, но понякога човек не може да се въздържи и казва истината.
— Ако татко усети…
— Баща ти много добре знае, че не го обичам. Понякога си мисля, че това го забавлява.
— Лидия, наистина мисля, че грешиш. Той толкова често ми е казвал колко добре се отнасяш към него.
— Естествено, винаги съм била вежлива и винаги ще бъда. Просто изразявам истинските си чувства. Аз не харесвам баща ти, Алфред. Мисля, че той е зъл и тираничен старец. Непрекъснато те кара да му се подчиняваш, като използва чувствата ти. Отдавна трябваше да му се противопоставиш.
Алфред остро я прекъсна:
— Достатъчно, Лидия. Моля те, не говори повече!
Тя въздъхна.
— Извинявай, може и да не съм права. Нека поговорим за Коледа. Брат ти Дейвид ще дойде ли?
— Защо не?
Тя поклати глава със съмнение.
— Дейвид е особен. Не е стъпвал в този дом от години. Той толкова обичаше майка ви и надали храни добри чувства към това място.
— Дейвид винаги нервираше татко с музикалните си занимания и с поведението си. Вярно, че татко често беше суров с него, но все пак мисля, че Дейвид и Хилда ще дойдат. Коледа е.
— Мир и доброжелателство — каза Лидия и изящните й устни се изкривиха иронично. — Направо да не повярваш. Джордж и Магдалин също идват. Казаха, че вероятно ще пристигнат утре. Страхувам се, че тя ще скучае ужасно.
Алфред изрече с доловимо раздразнение:
— Все се чудя защо брат ми Джордж се ожени за момиче с двайсет години по-младо от него? Всъщност той винаги е бил глупак!
— Той направи много успешна кариера — каза Лидия. — Избирателите му го харесват. Вярвам, че Магдалин много му помага в политическата дейност.
Съпругът продължи:
— Тя не ми харесва. Много е хубава, но ми прилича на някои от онези уж розови круши на пръв поглед, само че като се вгледаш, имат восъчен вид… — Той поклати глава.
— И са гнили отвътре? — попита Лидия. — Колко смешно звучи това от твоята уста, Алфред.
— Защо смешно?
— Защото обикновено си толкова деликатен. Никога не казваш лоша дума за никого. Понякога се ядосвам, че не си достатъчно — как да кажа? — подозрителен. Сякаш не си от този свят.
Съпругът й се усмихна.
— Винаги съм мислил, че светът е такъв, какъвто си го направиш.
Лидия ядосано изрече:
— Не, злото не съществува само във въображението. То е реалност. Ти сякаш не осъзнаваш неговото съществуване, но аз го чувствам, усещам го, винаги съм го усещала в този дом. — Стисна устни и се извърна.
Алфред започна:
— Лидия…
Тя обаче му направи предупредителен знак. Погледът й беше насочен някъде зад гърба му. Алфред се обърна. Зад него почтително стоеше мургав човек с гладко лице.
Жената попита остро:
— Какво има, Хорбъри?
Гласът му прозвуча тихо, като учтиво мъркане:
— Мадам, господин Лий поръча да ви кажа, че за Коледа ще има още двама гости, така че трябва да се приготвят стаи за тях.
— Още двама ли?
Хорбъри угоднически поясни:
— Да, мадам, един господин и една млада дама.
Алфред се учуди:
— Млада дама ли?
— Така каза господин Лий, сър.
Лидия каза бързо:
— Ще се кача да поговоря с него.
Хорбъри леко пристъпи — почти неуловимо движение, — но то моментално спря устрема на Лидия.
— Простете, мадам, но господин Лий вече си почива и специално поръча да не бъде обезпокояван.
— Добре — каза Алфред. — Разбира се, че няма да го безпокоим.
— Благодаря ви, сър. — Хорбъри се оттегли.
Лидия заговори с едва сдържана ярост:
— Не понасям този човек. Промъква се из къщата като котка. Никога не знаеш кога влиза, кога излиза.
— И на мен не ми е симпатичен, но си разбира от работата. Сега е толкова трудно да се намери добра прислуга. Важното е, че татко го харесва.
— Е, да, разбира се, това е важното. Алфред, какво е това за някаква млада дама? Коя е тя?
Съпругът й поклати глава.
— Нямам представа. Просто не се сещам за никоя.
Погледите им се срещнаха и внезапно Лидия изкриви изразително устни.