Сагдън рече спокойно:
— Не се притеснявайте! Тя ще се върне след една-две минути. Просто трябва да измисли какво да каже. Нали така, мосю Поаро?
Детективът, който се беше унесъл в мисли, подскочи.
— Пардон?
— Казах, че ще се върне.
— Вероятно да, много е вероятно!
Сагдън се вторачи в него.
— Какво става с вас, господин Поаро? Да не сте видели призрак?
— Знаете ли, просто не съм сигурен дали не видях точно това.
Полковник Джонсън се обади нетърпеливо:
— Е, Сагдън, има ли още нещо?
Той отвърна:
— Опитахме се да установим реда на пристигането на всеки на мястото на престъплението. Доста ясно е какво се е случило. След убийството, когато предсмъртният вик на жертвата е вдигнал тревогата, убиецът се е измъкнал, заключил е вратата с клещи или нещо подобно и минута или две по-късно се е присъединил към останалите, които са се били втурнали към мястото на престъплението. За нещастие не е лесно да се провери кой кого е видял, защото в такъв момент спомените на хората не могат да бъдат много точни. Тресилиън твърди, че е видял Хари и Алфред Лий да пресичат преддверието откъм трапезарията и да хукват нагоре. Това ги изключва, но ние и без това не ги подозираме. Доколкото разбирам, госпожица Естравадос е пристигнала там късно — била е една от последните. Общото мнение е, че Фар, госпожа Джордж и госпожа Дейвид са били първи. Всеки от тях твърди, че е видял някого от останалите двама пред себе си. Това именно е трудното — човек не може да отдели лъжата от неясен спомен. Всички са бягали натам, но е трудно да се установи в какъв ред са пристигали.
— Смятате ли това за важно? — попита Поаро.
— Става въпрос за времето. Както знаете, то е било изключително кратко.
— Съгласен съм с вас, че в такъв един случай времето играе много важна роля — изрече детективът.
Сагдън продължи:
— Ситуацията се усложнява допълнително и от факта, че има две стълбища. Главното е на почти равно разстояние от вратите на гостната и трапезарията. Има и още едно в другия край на къщата. Стивън Фар се е качил по него. Госпожица Естравадос е дошла по площадката пак от онзи край (нейната стая е там). Другите твърдят, че са се качили по това стълбище тук.
Поаро каза:
— Да, наистина е объркващо.
Вратата се отвори и в стаята бързо влезе Магдалин. Дишаше тежко, а страните й бяха зачервени. Приближи се до масата и изрече:
— Съпругът ми мисли, че съм си легнала. Измъкнах се от стаята си, без никой да ме чуе. Полковник Джонсън — умоляващо обърна към него големите си очи, — ако ви кажа истината, ще я запазите в тайна, нали? Имам предвид, че не е необходимо всичко да излиза наяве, нали?
Полковникът отвърна:
— Доколкото разбирам, госпожо Лий, вие имате предвид нещо, което не е свързано с престъплението?
— Да, няма никаква връзка. Просто нещо лично.
Той каза:
— Най-добре е първо да го чуем, госпожо Лий, а ние ще преценим.
С очи, плувнали в сълзи, тя рече:
— Ще ви се доверя. Вие няма да ме подведете. Вие сте толкова мил. Вижте какво — има един човек.
— Да, госпожо Лий?
— Снощи исках да телефонирам на един човек, мой приятел, а не исках Джордж да научи за това. Зная, че не постъпвам правилно, но… След вечеря отидох да телефонирам и си мислех, че Джордж ще е в трапезарията. Когато обаче дойдох тук и го чух да телефонира, аз зачаках.
— Къде чакахте, мадам? — попита Поаро.
— Зад стълбището има място за палта. Там е тъмно. Шмугнах се там, защото можех да виждам кога Джордж ще излезе от тази стая. Той обаче не излезе и тогава се чу шумът, господин Лий изкрещя и аз хукнах нагоре по стълбището.
— Значи съпругът ви не е напускал стаята до момента на убийството?
— Точно така.
Полковник Джонсън поиска да уточни:
— А вие сте чакали в нишата зад стълбището от девет до девет и петнайсет, така ли?
— Да, но не можех да го кажа! Щяха да искат да разберат какво съм правила там. Изпадам в крайно неловко положение, нали разбирате?
Джонсън сухо отбеляза:
— Наистина е било неловко.
Тя му се усмихна.
— Толкова ми олекна, като ви разкрих истината. А вие няма да кажете на мъжа ми, нали? Сигурна съм, че няма да го направите! Имам ви пълно доверие, на всички.
Тя им хвърли последен умоляващ поглед, после бързо излезе от стаята.
Полковник Джонсън пое дълбоко въздух.
— Е — каза той, — може и да е било така! Напълно е възможно. От друга страна обаче…