Еркюл Поаро кимна.
— Да, мадмоазел. Хари Лий досущ прилича на баща си. А тук… — И той я поведе из галерията. — Тук е вашата баба — продълговато и нежно лице, светлоруса коса, сини очи.
Пилар каза:
— Като Дейвид.
Стивън добави:
— И малко като Алфред.
Детективът изрече:
— Наследствеността е много интересно нещо. Господин Лий и съпругата му са били диаметрално противоположни. Общо взето, децата от брака им приличат повече на майка си. Вижте тук, мадмоазел.
Той посочи към портрет на девойка на около деветнайсет години, с коса като разлято злато и големи смеещи се сини очи. Тя приличаше на съпругата на Саймън Лий, но в нея имаше и някаква жизненост, някакъв дух, който онези сини очи не бяха притежавали.
— О! — извика Пилар. Лицето й поруменя. Ръката й се вдигна към гърлото. Извади брошка на златна верижка. Натисна я и брошката се отвори. Същото усмихнато лице погледна към Поаро.
— Майка ми — каза момичето.
Той кимна. От другата страна на брошката имаше портрет на мъж. Той беше млад и симпатичен, с черна коса и тъмносини очи.
Поаро попита:
— Баща ви?
— Да, баща ми. Много е красив, нали? — изрече тя.
— Да, наистина. Много малко испанци имат сини очи, нали, сеньорита?
— Понякога, на север. Освен това майката на баща ми е била ирландка.
Поаро каза замислено:
— Значи вие имате испанска кръв и ирландска, и английска, и малко циганска. Знаете ли какво мисля, мадмоазел? Че с подобно родословно дърво вие сте опасен противник.
Стивън се засмя:
— Помните ли какво казахте във влака, Пилар? Че според вас на враговете трябва да се прерязват гърлата. О!
Той млъкна, внезапно осъзнавайки значението на думите си.
Еркюл Поаро веднага поде нова тема:
— А, сетих се нещо, сеньорита, което исках да ви попитам. Вашият паспорт. Необходим е на моя приятел господин Сагдън. Знаете, че има полицейски разпоредби — наистина са глупави и отегчителни, но са необходими — за чужденците тук. А вие, естествено, според закона сте чужденка.
Пилар повдигна вежди.
— Паспортът ми? Ей сега ще го донеса. В стаята ми е.
Детективът се заизвинява, докато крачеше до нея:
— Много съжалявам, че ви безпокоя. Наистина.
Бяха стигнали края на дългата галерия, където се намираше стълбището. Пилар изтича нагоре и Поаро я последва. Стивън се качи с тях. Стаята на Пилар беше до самото стълбище. Когато стигна до вратата, тя каза:
— Ей сега ще ви го донеса.
Тя влезе. Двамата мъже останаха да чакат отвън.
Стивън изрече със съжаление:
— Страшно глупаво от моя страна да кажа такова нещо. Струва ми се, че тя не забеляза, нали?
Поаро не отговори. Беше наклонил глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо. Каза:
— Англичаните са направо луди по чистия въздух. Вероятно госпожица Естравадос е наследила и тази характерна черта.
Стивън го загледа.
— Защо?
Поаро отвърна тихо:
— Защото, макар днес да е много студено и навън да замръзва, госпожица Естравадос току-що отвори своя прозорец. Удивително е колко много обича свежия въздух.
Изведнъж отвътре се чу възклицание на испански и Пилар се появи, като на лицето й бяха изписани едновременно смях и почуда.
— А! — извика тя. — Колко съм глупава и непохватна. Куфарчето ми беше на перваза и понеже ровех из него така бързо, бутнах паспорта си през прозореца. Падна в лехата с цветя долу. Сега ще го донеса.
— Аз ще го донеса — предложи Стивън, но тя вече беше прелетяла покрай него и извика през рамо:
— Всичко е заради глупостта ми. Идете в гостната с мосю Поаро и аз ще го донеса там.
Фар понечи да я последва, но детективът го хвана внимателно за ръката.
— Да минем оттук.
Тръгнаха по коридора на горния етаж към другия край на къщата и стигнаха до горната част на главното стълбище. Поаро каза:
— Да не слизаме веднага. Придружете ме до стаята на престъплението — искам да ви попитам нещо.
Минаха по коридора, който отвеждаше до стаята на Саймън Лий. Минаха покрай ниша вляво, в която имаше две мраморни статуи — нимфи, които придърпваха драпериите си в пристъп на викторианска порядъчност.
Стивън ги погледна и измърмори:
— На дневна светлина човек може да се изплаши от тях! Когато снощи идвах насам, помислих, че са три, но, слава Богу, били само две!