— Да, кажете, че е удобно.
— Благодаря, мадам.
Прислужникът бързо се отдалечи. Лидия го проследи с поглед и изразът на лицето й внезапно се смекчи.
— Милият стар Тресилиън. Каква опора е той! Не мога да си представя какво бихме правили без него.
Алфред се съгласи:
— Той е от старата школа. Вече почти четирийсет години е при нас и е много привързан към всички ни.
— Да, той е като оръженосците от рицарските романи. Струва ми се, че би излъгал, ако се наложи да предпази някого от семейството.
— О, да, сигурно би го направил.
Лидия заглади последните камъчета.
— Ето. И това е готово.
— Готово ли? — Алфред изглеждаше объркан.
Тя се засмя.
— За Коледа, глупчо! За тази сантиментална семейна Коледа, която ни предстои.
IV
Дейвид четеше писмото. Преди малко го бе смачкал на топка и го бе захвърлил. После го взе, изглади го и отново го прочете.
Хилда, жена му, го наблюдаваше мълчаливо. Тя забеляза потрепващия нерв на слепоочието, несигурните деликатни ръце, нервните спазматични движения на цялото му тяло. И когато той отметна русия кичур, който винаги падаше на челото му, и я погледна с умоляващи сини очи, тя беше готова.
— Хилда, какво ще правим?
Тя не отговори веднага. Беше доловила молбата в гласа му. Знаеше колко зависим е той от нея още от женитбата им. Знаеше, че би могла да повлияе на решението му окончателно и безвъзвратно, и точно затова беше много предпазлива, да не би да каже нещо твърде окончателно.
Тя проговори и гласът й прозвуча успокояващо и кротко, като на опитна детегледачка.
— Всичко зависи от това какви чувства изпитваш, Дейвид.
Хилда беше едра жена, не особено красива, но с някакъв магнетизъм, като картина от холандски майстор. В гласа й имаше топла нотка, а от нея се излъчваше онази скрита жизнена мощ, която привлича слабите. Възпълна жена на средна възраст, не особено умна, но в нея имаше нещо, което човек не можеше да пренебрегне. У нея имаше сила! Хилда Лий внушаваше сила!
Дейвид стана и се заразхожда из стаята. В косата му почти нямаше бели косми. Видът му беше по момчешки странен. Лицето му притежаваше мекотата на рицарите на Бърн Джоунс. Изглеждаше някак си измислен.
Той заговори:
— Ти знаеш какво изпитвам, Хилда, трябва да го знаеш.
— Не съм толкова сигурна.
— Но аз съм ти го казвал, казвал съм ти толкова пъти как мразя всичко там, и къщата, и околността, и всичко. В спомените ми има само мъка. Ненавиждам всяка минута, прекарана там. Само като си спомня майка ми и всичките страдания, които тя изтърпя там…
Жена му кимна съчувствено.
— Тя беше толкова добра, Хилда, толкова търпелива. Беше на легло и често я мъчеха болки, но тя понасяше, всичко понасяше. И като си спомня как баща ми — лицето му изведнъж потъмня — непрекъснато й причиняваше мъка, как я унижаваше, как се хвалеше с любовните си похождения, как й изневеряваше, без да си направи труда поне да го прикрие…
Хилда каза:
— Тя не е трябвало да се примирява. Трябвало е да го напусне.
В отговора му се усети укор:
— Тя беше твърде добра, за да го направи. Мислеше, че е неин дълг да остане. Освен това там беше домът й — къде можеше да отиде?
— Би могла да си изгради свой живот.
Дейвид раздразнено я прекъсна:
— Не и тогава. Ти не разбираш. В онези дни жените просто не постъпваха така. Те се примиряваха. Търпеливо понасяха всичко. Тя трябваше да мисли и за нас. Дори и да се беше развела с баща ми, какво би станало? Той щеше да се ожени отново. Нашите интереси щяха да бъдат накърнени. Тя не можеше да не се съобрази с всичко това.
Хилда не отговори. Дейвид продължи:
— Не, тя постъпи правилно. Тя беше светица! Изтърпя всичко докрай, без да се оплаква.
Жена му подхвърли:
— Е, поне на теб е говорила. Иначе откъде щеше да знаеш?
Лицето му просветля и той каза по-нежно:
— Да, на мен разказваше. Знаеше колко я обичах. Когато се спомина… — Той замълча и прекара пръсти през косата си. — Хилда, беше ужасно! Боже, какво отчаяние! Тя беше още толкова млада, защо трябваше да умре? Той я уби — баща ми я уби! Разби сърцето й, той беше причината за смъртта й. Тогава реших, че няма да живея под един покрив с него. Просто се махнах далеч от всичко.
Хилда кимна.
— Постъпил си разумно. Точно това е трябвало да направиш.