Хари попита:
— А той защо не дойде за резултатите от разследването? Трябваше да е там!
Лидия отвърна:
— Навярно е знаел, че няма да кажат нищо важно. Кой е там в градината? Полицейският началник Сагдън или господин Фар!
Усилията на двете жени се увенчаха с успех и семейното съвещание приключи. Лидия тихо каза на Хилда:
— Благодаря ви, Хилда. Радвам се, че ме подкрепихте. Знаете ли, бяхте истинска опора за мен.
Тя замислено изрече:
— Странно как парите променят хората!
Другите бяха напуснали стаята и двете жени бяха сами.
Лидия каза:
— Да, дори и Хари, макар предложението да излезе от него! И моят клет Алфред — той е настроен толкова патриотично и не иска парите на Лий да отидат в испанска поданичка.
Хилда изрече с усмивка:
— Смятате ли, че ние, жените, стоим над тези неща?
Лидия отвърна, като сви рамене:
— Е, все пак парите не са наши, нали? Това вероятно променя нещата.
Хилда замислено отбеляза:
— Странно дете е Пилар. Питам се какво ли ще стане с нея?
Лидия въздъхна.
— Радвам се, че ще бъде независима. Да живее тук и да получава само една издръжка едва ли щеше да я удовлетвори. Тя е твърде горда и бих казала, с твърде чуждестранен нрав. — После добави: — Веднъж донесох няколко прекрасни скъпоценни камъка — сини лаписи — от Египет. Там, на слънце и сред пясъците, техният топъл син цвят изглеждаше чудесно. Когато обаче ги донесох тук, синьото не беше вече същото. Превърнаха се просто в сини мъниста с мътен цвят.
— Да, разбирам… — отвърна другата жена.
Лидия рече любезно:
— Толкова ми е приятно, че най-сетне можах да опозная вас и Дейвид. Радвам се, че дойдохте.
Хилда въздъхна:
— О, колко пъти съжалявах през последните няколко дни, че го направихме!
— Зная. Сигурно сте… Но знаете ли, Хилда, този удар като че ли не засегна Дейвид толкова, колкото можеше да се очаква. Имам предвид, че той е толкова чувствителен и можеше да го съкруши напълно. Всъщност след убийството той като че ли изглежда по-добре…
Лицето на Хилда придоби тревожно изражение:
— Значи и вие сте го забелязали? В известен смисъл това е ужасно… Но, о, Лидия, това наистина е така!
Тя помълча, припомняйки си това, което съпругът й беше казал предната нощ. Беше изрекъл развълнувано, отметнал назад кичура над челото си:
„Хилда, нали си спомняш Тоска? Когато Скарпия е мъртъв и Тоска запалва свещи до главата и краката му? Помниш ли думите й? «Сега мога да му простя…» Това именно изпитвам и аз за татко. Разбирам, че през всичките тези години не съм бил в състояние да му простя, а всъщност съм искал… Ала сега вече у мен няма злоба. Тя е заличена. И чувствам — о, чувствам, че от плещите ми е паднал голям товар.“
Тя му бе отвърнала, борейки се с внезапно появилия се страх:
„Защото е мъртъв ли?“
„Не, ти не разбираш. Не защото е мъртъв, а защото моята глупава детинска омраза към него е мъртва…“
В момента Хилда разсъждаваше върху тези думи. Искаше да ги повтори пред другата жена, но инстинктът я възпря.
Тя последва Лидия и двете излязоха от гостната в преддверието.
Там беше Магдалин, която стоеше до масичката, а в ръката си държеше малък пакет. Когато ги забеляза, подскочи. После каза:
— О, това трябва да е важната покупка на мосю Поаро. Преди малко го видях да я оставя тук и си помислих какво ли може да е.
Погледна едната, после другата и се изсмя, но очите й останаха нащрек, опровергавайки престорената безгрижност на думите й.
Лидия повдигна вежди:
— Отивам да се измия за обяд.
Магдалин изрече, все още с онзи престорен детински глас, който обаче не успяваше да прикрие отчаянието:
— Трябва да погледна вътре!
Разви малко от хартията, извика и се втренчи в това, което държеше.
Двете жени се спряха. Те също погледнаха. Магдалин каза озадачено:
— Изкуствени мустаци. Но… но защо?
Хилда изрази предположение:
— Маскиране? Но…
Лидия довърши вместо нея:
— Но мосю Поаро си има такива прекрасни мустаци!
Магдалин започна да опакова мустаците отново:
— Не разбирам. Това е… лудост. Защо са му притрябвали на мосю Поаро изкуствени мустаци?
II
Когато Пилар излезе от гостната, тя пое бавно по коридора. Стивън Фар се появи на вратата откъм градината.