— Е? Свърши ли семейното съвещание? Прочетоха ли завещанието?
Пилар задъхано изрече:
— За мен няма нищо, абсолютно нищо! Това беше завещание отпреди много години! Дядо е оставил пари на майка ми, но понеже тя е мъртва, няма да ги получа аз, а те!
Стивън отбеляза:
— Не е много добре.
Пилар каза:
— Ако старецът беше жив, щеше да направи друго завещание. Щеше да остави пари на мен — много пари! Може би след време щеше да ми остави всичко!
Стивън изрече с усмивка:
— Но и това нямаше да е много справедливо, нали?
— Че защо? Щеше да хареса мен най-много, това е всичко.
— Какво алчно дете сте вие. Истинска златотърсачка.
Пилар трезво отбеляза:
— Животът е жесток към жените. Те сами трябва да се оправят, докато са млади. Когато остареят и погрознеят, тогава никой няма да си помръдне пръста за тях.
Той се съгласи:
— Това е по-вярно, отколкото ми се иска да мисля. Но пък не е съвсем вярно. Алфред Лий например беше истински привързан към баща си, въпреки че старецът много го тормозеше.
Пилар вирна брадичката си:
— Алфред е голям глупак.
Стивън се засмя:
— Не се тревожете, прекрасна Пилар. Семейството е длъжно да се погрижи за вас.
Тя отвърна безутешно:
— Само че никак няма да е весело.
— Така е. Страхувам се, че е така. Наистина не виждам как ще живеете тук, Пилар. Искате ли да дойдете в Южна Африка?
Тя кимна.
Той каза:
— Там има слънце и простор. И много работа. Бива ли ви в работата, Пилар?
Пилар отвърна неуверено:
— Не знам.
— Предпочитате да седите на балкона и по цял ден да ядете сладкиши? Да станете дебела и да имате двойна гуша?
Момичето се засмя, а Стивън изрече:
— Това е по-добре. Успях да ви разсмея.
— Мислех си, че тази Коледа ще е весела! Чела съм, че английската Коледа е много весела, че се ядат горящи стафиди, че има фламбиран пудинг и някакъв дънер в камината.
Стивън поясни:
— Просто трябва да попаднете на Коледа, където не е станало убийство. Елате за минута. Лидия ме доведе тук вчера. Това е нейният склад.
Въведе я в стаичка, малко по-голяма от бюфет.
— Вижте, Пилар, кутии и кутии с бисквити, сушени плодове, портокали, фурми и орехи. А тук…
— О! — Момичето плесна с ръце. — Колко са хубави тези златни и сребърни топки!
— Окачват се на елхата с подаръци за прислугата. А ето малки снежни човечета, които се поставят на масата. А ето и балони с най-различни цветове, готови да полетят!
— О! — очите й заблестяха. — Може ли да ги надуем? Лидия няма да има нищо против. Обожавам балоните.
Стивън каза:
— Истинско дете сте! Ето, кой искате?
Тя отвърна:
— Един червен.
Избраха си по един балон и започнаха да ги надуват. Пилар спря да надува, защото се засмя и балонът й спадна. Каза:
— Изглеждате толкова смешен — бузите ви са огромни!
Смехът й заглъхна. После отново се зае усърдно с надуването. Завързаха балоните си внимателно и започнаха да си ги подхвърлят.
Пилар каза:
— Да отидем в преддверието — там има повече място.
Те продължаваха да си подхвърлят балоните, когато се появи Поаро. Той ги загледа с удоволствие.
— Значи си играете като деца? Много е хубаво!
Пилар каза задъхано:
— Червеният е мой. По-голям е от неговия. Много по-голям. Ако го изнеса навън, веднага ще полети нагоре.
— Хайде да ги пуснем и да си пожелаем нещо — предложи Стивън.
— О, да, чудесна идея!
Тя се втурна към вратата за градината, той я последва. Поаро също ги последва.
— Аз си пожелавам много пари — каза Пилар. Беше застанала на пръсти и държеше балона за връвчицата. Той се полюля леко от порива на вятъра. Пилар го пусна и вятърът го понесе. Стивън се засмя.
— Не трябва да изричате желанието си.
— Така ли? Защо?
— Защото няма да се сбъдне. А сега аз ще си пожелая нещо.
Той пусна балона си, само че нямаше късмет. Балонът се понесе настрани, натъкна се на бодлив храст и се спука.
Пилар изтича натам и отчаяно отбеляза:
— Спука се…
После го побутна с върха на обувката си и каза:
— Значи такова нещо съм вдигнала от пода на дядовата стая. И той е имал балон, само че неговият е бил розов.
Изведнъж Поаро извика. Пилар се обърна.