— Е, всички вече си тръгнаха.
Жена му отвърна:
— Да, слава Богу.
— Така е, наистина — изрече Алфред и добави: — Ще бъдеш доволна, когато напуснем това място.
Тя попита:
— Ти много ли си против това?
— Не, и аз ще се радвам. Има толкова много интересни неща, които да вършим заедно. Ако останем да живеем тук, постоянно ще ни преследва онзи кошмар. Слава Богу, че всичко свърши!
Лидия каза:
— Благодарение на Еркюл Поаро.
— Да. Знаеш ли, беше наистина удивително как всичко си отиде на мястото, когато той ни го обясни.
— Вярно е. Все едно, когато редиш пъзел и всички парченца, за които си бил готов да се закълнеш, че няма къде да сложиш, съвсем естествено отиват по местата си.
Алфред рече:
— И все пак има нещо, което не успя да намери мястото си. Какво е правил Джордж, след като е телефонирал? Защо не каза нищо?
— Не знаеш ли? Аз знаех през цялото време. Ровеше книжата върху бюрото ти.
— О! Лидия, никой не би постъпил така!
— Но не и Джордж. Той умира от любопитство, когато става дума за пари. Само че никога не би го казал. Сигурно би предпочел да отиде на подсъдимата скамейка, отколкото да си го признае.
Алфред попита:
— Друга градинка ли правиш?
— Да.
— Каква ще е тази сега?
— Смятам — отвърна жена му — да опитам с Райската градина. В нова версия — без змия, а Адам и Ева ще са определено на средна възраст.
Той каза нежно:
— Скъпа Лидия, колко търпелива си била с мен през всичките тези години. Ти си изключително добра с мен.
Тя отговори:
— Но, Алфред, та аз те обичам…
VI
Полковник Джонсън възкликна:
— Мили Боже! — После добави: — Кълна се! — И най-накрая още веднъж: — Мили Боже!
Той се облегна назад в креслото си и се вгледа в Поаро. После отчаяно изрече:
— Най-добрият ми служител! Какво става с тази полиция?
Поаро отвърна:
— Дори и полицаите имат личен живот! Сагдън беше много горделив човек.
Полковник Джонсън поклати глава. От яд ритна дървата пред камината. После изрече кисело:
— Винаги съм казвал — дървото гори най-добре.
Еркюл Поаро, доловил течението, си помисли: „За мен парното отопление си остава най-…“