— Това наистина е страхотно. И аз продължавам със същия влак.
Том всъщност бе възнамерявал да направи предложение на Елинор във влака, с който се връщаха във Франкфурт, след като бяха посетили Кьолнската катедрала. Пътуваха в трета класа, макар да си бяха купили билети за първа, което не бяха проумели заради оскъдните си познания по немски. В онези години железопътната линия минаваше успоредно на Рейн и докато следваха реката, Том все се питаше кой ще е най-подходящият момент да изрече намерението си. Първоначалният му план предвиждаше да й предложи в катедралата, но се бяха озовали сред множество туристи с фотоапарати и пищящи деца, тъй че реши да изчака. Бездруго това щеше да бъде единственото подобно предложение за целия му живот, затова държеше всичко да бъде съвършено.
Напевното тракане на колелата, изминалият натоварен ден, няколкото халби „Пилзен“, вкусният черен немски хляб и сочните наденички, добавени към отразената в легендарната романтична река лунна светлина; всичко това като че ли се смесваше, за да създаде съвършения миг.
Том си представяше как ще коленичи на пътеката, ще извади пръстена, ще излее любовта си и ще поиска ръката й. Представяше си я как се разплаква, а после и той самият. Пестеливите германци, изпълнили целия вагон трета класа, щяха да станат на крака и да ги приветстват, защото без съмнение ритуалът щеше да срути всички езикови и културни бариери. Когато пристигнеха във Франкфурт, напълно непознати хора щяха да пожелават на току-що сгодените всичко най-хубаво — на немски, а също и на сносен английски, — някои дори щяха да тикат омачкани марки в ръцете им.
Нищо от това не се беше случило, защото не направи предложение на Елинор нито онази нощ, нито някоя следваща. Той просто остана на мястото си, а пръстенът в джоба му тежеше като гюле; сили нямаше дори да го вдигне и да го сложи на пръста й.
Сега отново насочи вниманието си към двамата младежи.
— Да смятам ли, че гостите и семействата ви пътуват с нас, или ще ви посрещнат в Чикаго?
Момичето извърна очи, а Стив облиза устни. Том очевидно бе засегнал болно място.
— Ами всъщност семействата ни не… нали разбирате…
— Не знаят, че се готвите да сключите брак?
— Не знаят, а и не биха одобрили да се оженим — отсече Джули и избърса очи с опакото на ръката си.
— Недей, Джул, не е необходимо да му казваш.
— Че той сам попита — сряза го момичето.
Стив погледна към Том и се опита да заеме позата на непукист.
— Ще направим както сме решили. Защото се обичаме.
— Семейството му не ме одобрява — поясни Джули. — Понеже съм от едно затънтено градче на Вирджиния, в Апалачите, за тях аз съм бяла измет. Е, баща ми може и да е работил в мините от шестнайсетгодишен, майка ми може и да не е завършила дори гимназия и… — Тя погледна към Стив. — Твоите родители може и да са големци в Кънектикът, но никой в семейството ми не е измет. С нищо не са по-лоши от твоите и дори са и по-добри за някои неща — добави тя с южняшка разпаленост.
Том си рече, че е излязъл прав за произхода им: момиче от Вирджиния и момче от Кънектикът.
— А вашето семейство одобрява ли брака? — попита той Джули в опит да поразсее напрежението.
— Те много харесват Стив, но смятат, че съм още малка. Нали съм студентка. И двамата учим в университета „Джордж Вашингтон“ във Вашингтон. Там се запознахме. Нашите искат да завърша, преди да тръгна да се омъжвам.
— Е, това е обяснимо, особено ако те самите не са имали възможност да учат в колеж. Без съмнение искат най-доброто за вас.
— Най-доброто за мен е Стив. — Тя му се усмихна и Том сякаш усети как сърцето на младежа се разтапя при мисълта на какво е способна заради него. Може и да бяха още деца, но пък бяха достатъчно големи, за да са лудо влюбени.
— Ще завърша колежа — продължи Джули, — а после ще запиша право в Университета на Вирджиния. За да се гордеят с мен родителите ми. Но това ще го направя като съпруга на Стив.
— Е — рече Том, — животът си е ваш и според мен трябва да слушате сърцето си.
— Благодаря, Том — отвърна Джули и го потупа по ръката.
Да беше се вслушал в подобен съвет навремето с Елинор, всичко можеше да е съвсем различно. По ирония на съдбата те също се бяха запознали в колежа. Елинор беше от ония невероятни умници, които завършваха гимназия на шестнайсет и колеж на деветнайсет. След колежа се бяха захванали с журналистически разследвания в Щатите, на два пъти направиха сензационни разкрития, преди да се решат да станат единствените служители на чуждестранно бюро за начеваща новинарска агенция. Бяха натрупали невероятен опит, който би стигнал не за един, а за няколко живота. Бяха се влюбили също както Стив и Джули. Трябваше да се сгодят, после и да се оженят, а всичко бе свършило тъй внезапно, че на Том все още му ставаше страшно болно, като си припомнеше последните им мигове заедно.