— Свещеникът с нас ли пътува? — На Том му хрумна, че може би ставаше въпрос за отец Кели, но нали беше казал, че се е оттеглил, пък и без съмнение сам щеше да му спомене, ако се готвеше за бракосъчетание.
— Ще се качи в Чикаго — отвърна Стив. — Церемонията ще се проведе на следващия ден. Шаферът и шаферката също ще се присъединят в Чикаго.
— Е, желая късмет и на двама ви. Предполагам, че всички пътуващи са поканени.
— Надяваме се поне някой да дойде — рече Стив.
— Така си е — притеснено додаде Джули, — иначе ще бъде много самотна сватба.
— Никоя булка не би трябвало да преживее това. Аз ще дойда, Джули, и ще доведа всичките си приятели от влака. — Том още нямаше приятели сред пътниците, но нима щеше да е трудно да се сприятели тук, в забележителния „Кап“? Ето, Агнес Джоу му беше в кърпа вързана.
— Салонът, в девет сутринта — уточни Стив. — Гарата се нарича „Ла Хунта“.
— Това означава „пресечна точка“ на испански — поясни Джули. — Стори ни се подходящо място за сватба.
— Простете за любопитството, но защо точно във влак?
— А, сигурно звучи глупаво — засмя се Джули, — но след като дядо ми се върнал от Втората световна война, баба го посрещнала в Ню Йорк. Били се сгодили, преди да започне войната, но отложили сватбата, защото дядо се записал доброволец.
— Човек би очаквал да се вземат, преди той да замине — отбеляза Том.
Джули поклати глава.
— Не, тъкмо затова не го направили. Дядо отказал, защото имало опасност да я остави вдовица. Казал, че ако се върне от войната, то това щяло да му бъде като знак от Бога, че съдбата е предопределила да се съберат.
— Много благородно.
— Е, та той се върнал и баба, нали го била чакала цели четири години, отишла чак до Ню Йорк, защото била намислила там да се оженят, но толкова други войници се женели, че щели да ги бавят със седмици. Затова платили на някакъв проповедник да се качи на влака с тях и щом прекосили границата с Вирджиния, той ги венчал.
— Предполагам, че са имали хубав брак?
— Петдесет и пет години живяха заедно. Преди две години починаха почти едновременно, през седмица.
— И на вас пожелавам същото — каза Том и се изправи.
— Наистина ли смятате, че хора, които изобщо не ни познават, ще дойдат на сватбата ни? — попита момичето.
Като всеки мъж Том гледаше скептично на сватбите, но пък разбираше колко е важно това за булката. В сравнение с нея на младоженеца му бе далеч по-леко. Той просто трябваше да се появи що-годе трезвен, да каже „Да“, да целуне булката, да изтърпи кудкудякането на възрастните дами сред множеството и да се постарае да не изпада в несвяст, преди официалните задължения на брачната нощ да са изпълнени, а парите от подаръците — преброени.
— Не се тревожете — успокои ги Том. — Във влаковете има нещо, което отваря сърцата на хората. А вашата публика, тъй или иначе, няма къде да ходи.
Той отново им пожела всичко хубаво и тръгна към барчето, обслужвано от Тайрон, но мислите му отново литнаха към Елинор. Тя го бе изоставила в Тел Авив, наранен, гневен и объркан — все състояния, които правеха човека неспособен на разумни действия. Докато му дойде умът в главата, беше минало толкова много време, че в крайна сметка той не предприе нищо, за да се свърже с нея. После годините се занизаха и у него се загнезди усещането, че всеки опит да я потърси ще бъде бързо и болезнено отхвърлен. Пък и откъде да знае, че не е вече омъжена за друг?
Том прекоси вагон-ресторанта и кимна на стюардите. Всички те имаха по някакъв коледен елемент в облеклото си. Очевидно здравата се трудеха, за да се подготвят за вечерята, тъй че реши да не ги затормозва с прекалено много въпроси. Продължи към салона. Няколко души гледаха телевизия; други зяпаха през прозорците. Той се спусна по витата стълба и долу откри Тайрон.
Заделеното му пространство беше тясно, но пък добре подредено, с вградени в стените хладилни шкафове, заредени със сандвичи, сладоледи на клечка и всевъзможни сладкиши. Имаше и купи с различни ястия и салати, чипс и ядки, горещи и студени напитки. На металния плот бяха наредени табли. Надписът на вратата в края на пътеката сочеше към салон за пушачи.