— Къде ги дават тях? В управлението?
— В управлението ли? — засмя се Тайрон. — Я не се занасяй. Ако става дума за пари, това значи да си носач. Ония глупаци печелят от бакшиши толкова, все едно имат печатница за пари.
— Налей ми едно, и то на секундата!
И двамата се обърнаха и се вторачиха в мъжа. Беше облечен в раиран костюм с елече и изглеждаше умърлушен.
— Как е настроението, мистър Мериуедър? — попита Тайрон, ококорил очи.
— Никакво го няма и искам да пийна. Скоч с лед, и то веднага.
— Още не съм отворил, сър, ако се върнете след…
Мериуедър пристъпи напред.
— Този господин държи в ръка бира, която, предполагам, е получил от теб. Ако отказваш да отвориш бара за мен, редовния платежоспособен клиент, то тогава… — Мъжът се вторачи в табелката с името на Тайрон. — То тогава, Тайрон, предлагам да си потърсиш друга работа, защото, щом сляза от този влак, ще бъдеш безработен. — Мериуедър си погледна тузарския часовник. — Чакам, Тайрон.
— Няма проблем, веднага получавате.
Тайрон приготви питието и подаде чашата на мъжа. Мериуедър отпи.
— Малко скоч си ми сипал. Вие, стюардите, все се скъпите на градусите. Какво, за себе си ли го крадете?
— Ей, що не изпуснете малко парата? — обади се Том.
Мериуедър се извърна към него.
— Случайно да знаете кой съм?
— Самодоволен мърморко, ако питате мен.
На лицето на Мериуедър се появи такава кисела усмивка, че скулите му сякаш щяха да щръкнат през кожата.
— Кажи му кой съм, Тайрон. Ти знаеш, нали?
— Вижте, наливам ви още скоч, разбърквам го хубавичко и дайте да сключим примирие, а?
— Аз съм Гордън Мериуедър. Кралят на първокласно спечелените дела. Опитайте се да ме вбесите и ще се видим в съда, където ще ви отмъкна всичко, което притежавате, макар че като ви гледам, май нямате бог знае колко.
Том пристъпи напред със стиснати юмруци.
— Още по-хубаво — заяви Мериуедър. — Така ще успея и в затвора да ви тикна.
Тайрон застана помежду им.
— Ей — рече той, — стана толкова студено, все едно сняг е завалял, и то тука, вътре. Я да се разотиваме, хайде де, Коледа е все пак. Вие се прибирате у дома за Коледа, нали, мистър Мериуедър, при жената и децата. Обзалагам се, че им носите много подаръци.
— Разведен съм. Децата ми са разглезени пикльовци, които не заслужават нито обич, нито щедрост.
След тези думи Гордън Мериуедър се отдалечи, отпивайки от чашата си. Някъде по средата на пътеката го чуха да се смее.
— Изненадан съм, че не каза „мошеник мръсен“ — подхвърли Том.
Тайрон поклати глава.
— Не ти трябва да се заяждаш с тоя. Години има да те влачи по съдилища. То и снимката му я има в речника, точно до думата „кошмар“.
— Не че искам да го обидя, ама защо „кралят на първокласно спечелените дела“ пътува с влак? Сигурно може да си позволи и частен самолет.
— Ако са верни приказките, печеният мистър Мериуедър се страхува да лети. Да зависеше от мен, бих го посъветвал да си купи собствен влак и да не припарва до моя.
— Е, благодаря ти, че ме спря, преди да му излея скоча във врата. Всъщност плановете ми не включват посещение на затвора.
— На твоите услуги — усмихна се Тайрон.
Том виждаше, че момчето бърза да се подготви за отварянето, затова реши да не го разсейва повече.
— Благодаря също за информацията и за бирата.
— Ела пак след вечеря. Ще раздавам още по-силни питиета.
— Силни значи. Тъкмо по моя вкус.
7
Том се върна в купето си и погледна през прозореца; беше пет и петнайсет, а вече се смрачаваше. Тъкмо бяха напуснали Харпърс Фери в Западна Вирджиния. Градчето било обезсмъртено, когато Джон Браун предприел прочутото нападение срещу федералния арсенал преди началото на Гражданската война и увиснал на бесилката. Един вид заплатил с живота си своето място в учебниците по история.
При Къмбърланд, Мериленд, „Кап“ щеше да мине през тунела „Греъм“, дълъг около петстотин метра. Според брошурата, с която се бе сдобил Том, и входът, и изходът от тунела се намираха в Западна Вирджиния, ала поради някаква географска мистерия или приумица на земемерите, белязали границите между щатите, самият тунел всъщност бе в Мериленд. „Кап“ щеше да мине и през прочутия пролом Къмбърланд, естествения проход, използван от първите заселници, за да преминат стената на Апалачите на път към Големите равнини и Пасифика. Да не беше тази дупка в скалата, Америка можеше още да си е пъстра ивица от тринайсет изтерзани английски колонии.