След Къмбърланд идваше ред на Скалата на влюбените. Според легендата тъкмо от тази скала политнала онази индианска принцеса, възпирана от баща си да се омъжи за любимия си, който бил американски войник. И безутешният вожд на свой ред се хвърлил в пропастта. Том реши да не разказва тази приказка на Стив и Джули — бездруго бяха достатъчно притеснени.
Решил, че е крайно време да издири кинаджиите, Том тръгна към вагоните от другата страна на ресторанта и се озова пред тамошните спални купета. Вече бе привикнал да пази равновесие при лекото полюшване на влака и с гордост отбеляза, че много рядко залита. После забави крачка. Луксозните купета бяха обозначени с букви, докато онези в икономична класа носеха номера. Той не се съмняваше, че холивудските персони биха пътували единствено в първа класа, особено прочутите или скандално известните. Надяваше се някой от кинаджиите да излезе от скривалището си, за да може да го заговори, а не би имал нищо против и да го включат в някой хит, да му заделят един милион и сам да се покрие със скандална слава.
Приближи към първото купе. Завесата бе старателно опъната, за да закрива всяка пролука, тъй че той не видя нищо, макар да чу шум отвътре. Като отмина към следващото, забеляза, че някой леко дръпна завесата. Спря се, огледа пътеката, после проточи врат. Купето бе подредено като кабинет. Инсталиран бе лаптоп, свързан с нещо подобно на принтер, чийто захранващ кабел бе снабден със защита срещу токов удар. Късо подстриган висок млад мъж с тъмно поло крачеше напред-назад из тясното помещение. Когато се обърна, Том успя да види слушалки на главата му и калъф с клетъчен телефон, закачен на колана.
Едва ли бе прочутият режисьор. Този младок не приличаше на режисьор — не че Том имаше представа как следва да изглеждат режисьорите. Следователно трябваше да е кинозвезда или писател. Том бе готов да заложи за писател. В края на краищата имаше компютър и принтер. Освен това приличаше на младите модни драскачи, каквито в Холивуд доста се търсеха. Всеизвестно бе, че веднъж стане ли на трийсет, човек биваше тържествено заклеймен като досадник, на когото прощават единствено лошата подстрижка и удобните обувки.
Том продължи към следващото купе. Тъкмо се канеше да надникне, когато някакъв мъж плъзна вратата встрани и едва не се блъсна в него.
— Извинете.
Том погледна незапалената цигара в ръката на мъжа.
— Току-що научих, че не мога да пуша в купето — обясни той, макар че не дължеше на Том никакво обяснение.
По стар репортерски навик Том набързо огледа непознатия. Мъжът беше среден на ръст, около шейсетгодишен, общо взето, слаб, но вече с коремче. Имаше гъста посребрена коса, свеж тен, с какъвто по Коледа се фукат живеещите в Калифорния, а облеклото му се състоеше от скъпи черни панталони, бяла копринена риза, сако от туид и обувки „Бруно Мали“. Просто миришеше на безгрижни, небрежни милиони.
— На долното ниво има салон за пушачи — услужливо рече Том.
— Е, значи натам съм тръгнал. Стотици пъти съм се опитвал да се откажа от този навик. Пробвах с лепенки, опитвах дори и хипноза, но нищо не помогна.
— Аз пушех по две кутии на ден, но сега само от време на време запалвам по някоя пура.
— И как успяхте? — поинтересува се мъжът.
— Какво да ви кажа, беше въпрос на живот и смърт.
— О, разбирам. На кого ли му се умира от рак на белите дробове.
— Не, нямах това предвид. Работех като репортер отвъд океана. Включен бях в конвой журналисти и ни нападнаха партизаните. Една от колите пред нас бе улучена от снаряд. Войниците, които ни охраняваха, ни казаха да запазим спокойствие. В следващия момент камионът пред нас се взриви. Отново ни заръчаха да запазим спокойствие, да не правим излишни движения. Много скоро без малко да ни уцели минохвъргачка и хората от охраната пак ни наредиха да запазим спокойствие. Миг след това скочиха и побягнаха.
— Господи! И какво стана после?
— Очевидно ни бяха взели на прицел и нямаше смисъл да чакаме повече. Всички скочихме и хукнахме към планините. Един кореспондент на „Ройтерс“, около петдесетгодишен заклет пушач, не успя да се спаси. Направо се строполи на земята. Изглежда, получи инфаркт.
— Не спряхте ли да му помогнете?
— Бих му помогнал, разбира се, но влачех на рамо друг колега с изкълчен глезен. Драснах нагоре по възвишението, а сърцето и дробовете ми щяха да се пръснат. Имах чувството, че ще изплюя всичките си фасове. Един бог знае как успяхме да се доберем до приятелски лагер.