Само че за негова изненада Макс го избута покрай купето с отнесеното хипарче и когато достигнаха първото от края, почука на стъклото.
— Може ли? Аз съм Макс.
Вратата се плъзна встрани и в този миг Том усети тялото си лишено от въздух. Вече не чуваше онова „ссс, бууум, бааа“, защото насреща го гледаше Елинор Картър.
8
— Елинор Картър, Том Лангдън — представи ги Макс.
Никой от двамата не издаде звук. Просто се гледаха, докато накрая Макс не издържа:
— Вие… познавате ли се?
— От много години — побърза да отвърне Елинор.
Сега бе дори по-прекрасна, отколкото при последната им среща, а това усложняваше нещата. Висока, все още стройна и за разлика от много други жени, наближаващи четирийсетте, не бе скъсила кестенявата си коса. Дълга до раменете и много секси. Лицето й… е, бяха се появили бръчици, които говореха, че е живяла истински — привлекателност, от каквато е лишена гладката непокътната кожа. Големите зелени очи бяха все тъй пленителни и извикваха у Том желанието да приседне, преди да е паднал като покосен. Елинор носеше сиви вълнени панталони, елегантни черни обувки с нисък ток и бял пуловер, от чието деколте се подаваше синя риза.
Том чудесно си спомняше първия път, когато я бе видял в университетското градче. Тогава беше по шорти, откриващи дългите й крака, червено елече, джапанки и жълта лента за косата. Не можеше да откъсне очи от нея. И така петнайсет години.
И двамата взеха дипломи по журналистика и решиха да направят екип. Първото им възложено проучване за някакво вестниче от Джорджия ги изпрати по следите на легендарния Литъл Боб Хъмфрис в дълбокия Юг, от Анистън, Алабама, до Тупело, щата Мисисипи, и всяко забутано градче по този маршрут. Преподобният Боб, облечен в бял костюм, бели обувки и широк бял колан, умееше да предложи лек на болните, да успокои гневните, да ободри опечалените, да спаси пропадналите, за нула време и срещу нищожна цена; а по-точно — като ти изпразни джобовете. Човек можеше и най-старателно да скрие последния си петак, ала преподобният Боб го откриваше, изтръгваше го с омаен чар и те караше да се чувстваш посрамен, задето си понечил да го задържиш.
Божият човек караше огромен шевролет „Импала“ по поръчка. Както откри Том, основното му предимство беше огромният багажник, защото добрият отец без срам и свян приемаше всичко от паричен еквивалент до някой и друг пушен бут или услугите на роднина на изпадналите, приел да му служи като помощник. Том все си мислеше, че преподобният трябва да има родствени връзки с Херцога и Дофина, небезизвестните мошеници от „Хъкълбери Фин“. Доколкото знаеше, за разлика от галантните обирджии от шедьовъра на Марк Твен, Литъл Боб никога не бе прогонван от някой град, овалян в катран и пера. И все пак измамените граждани като нищо биха сторили тъкмо това, а и Господ вероятно би си затворил очите. Всъщност нямаше да е странно той да прати някое и друго чудо като един вид награда за подобно достойно деяние.
И все пак Том не можеше да скрие възхищението си от неотклонната решителност на този човек. По време на разследването дори се бе разделил с последната си двайсетачка, а при това не беше баптист. Това бе момент на умопомрачение и слабост, от която Том все още се срамуваше. И все пак нека отдадем дължимото на Елинор. Тя бе върнала двайсетачката на Том и остана единственият човек, за когото се знаеше, че е успял да изтръгне обратно пари от преподобния Боб без намесата на съда. Изготвеното от двамата изобличение на шарлатанина се появи в националния ефир, създаде им име и престиж, а и сложи край на измамната игра на преподобния.
— Как я караш? — невъзмутимо попита Елинор.
— Ами работя. През последната година повечето тук, в Щатите — успя да отвърне Том.
— Зная. Четох какво си написал в „Архитектурен преглед“ за мебелите на Дънкан Файф. Първата статия за старинни мебели, която успя да ме разсмее. Хубава беше.
Неочаквано окуражен, Том се осмели да отвърне:
— Между нас казано, преди да се захвана, го бърках с кулинарния гуру Дънкан Хайнс, но здравата се порових, напипах същината и после похарчих парите. Нали ме знаеш.
— О, да, знам те.
Тя дори не се усмихна, макар че Макс се захили. Том усети, че го свива стомахът, а гърлото му пресъхна пред тези огромни смарагдови очи, които го пронизваха без сянка на одобрение. Сякаш беше обул бетонни обувки, които притискаха глезените му. Усещането за надвисналата зла участ му бе някаква утеха, сякаш краят щеше да дойде бързо и относително безболезнено.