„Кап“, както гальовно наричаха „Капитъл Лимитед“, открай време се смяташе за най-престижния, най-изискания трансконтинентален влак в страната. В някакъв момент тук се предлагаше омар „Нюбърг“ със сметана и шери, имаше сервизи от порцелан и кристал, а имаше и живописни куполовидни вагончета, откъдето се наблюдава пейзажът отвън. Бяха включени и вагони „Пулман“ с легендарните им стюарди, за които се говореше, че вадели страшни пари от почерпките. През дългата си история „Кап“ бе возил крале и принцеси, президенти, кинозвезди и промишлени титани от Чикаго до столицата Вашингтон и обратно, а разказите за тези пътувания съставляваха легендите в железопътната традиция. Том би направил завидна кариера като светски репортер просто като отразява разюзданите приумици на пътниците по този маршрут.
На млади години — поради родствената връзка и интереса на баща му към великия писател — Том сам се бе потопил в живота на Марк Твен, в неговото творчество и митология. Като един вид подготовка за трансконтиненталното пътуване беше препрочел „Глупаци в чужбина“, разказ за петмесечното плаване на Марк Твен с парахода „Квакер Сити“ до Европа и Божи гроб. За Том това бе един от най-смешните, най-скандалните пътеписи в историята на литературата. Ако човек можеше да си представи Сам Клемънс — онзи мършав младеж, току-що излязъл от дебрите на Дивия запад, от когото никой не би очаквал да се превърне в световноизвестния ерудиран човек на словото — в компанията богобоязливи американци от Средния запад, за пръв път поели към Стария свят, шокиращите възможности за наблюдение ставаха повече от очевидни. Том не се готвеше за чужбина, но в голяма степен се чувстваше странник в собствената си страна, защото по ирония на съдбата бе видял много повече от света отвъд океана, отколкото от Америка.
„Капитъл Лимитед“ тръгваше от столицата точно в 4:05 следобед, спираше на дванайсет гари между Вашингтон и Чикаго и пристигаше в града на ветровете точно в 9:19 на следващата сутрин. Том щеше да направи кратък престой в Чикаго, за да се качи същия следобед на „Саутуест Чийф“ и да се отправи към Ел Ей. Добър маршрут, който обещаваше да раздвижи кръвта му — ефект, който статиите, посветени на точния момент за ашладисване на свещените дръвчета или за почистване на септичните ями, така и не успяха да постигнат.
Той си купи билети, предаде ски екипа си на съответния служител, отговарящ за багажа — защото двамата с Лелия се канеха да се спускат по модните склонове около Тахо по Коледа, — и пътем отбеляза колко внушителна е Юниън Стейшън, която, преди да бъде събудена за живот, едва не бе нарочена за разрушаване. В края на шейсетте тя се бе превърнала в национален туристически обект — всъщност искаха да прожектират диапозитиви в една голяма дупка, която никой никога не посещаваше. И след като вложените трийсет милиона долара отидоха нахалост, националният туристически обект, който никой не посещаваше, тихомълком бе затворен. Остана само една малка част от сградата с пробит покрив, откъдето хората можеха, представете си, да се качат на влак.
Завръщайки се след края на Втората световна война през 1945-а, бащата на Том бе минал през този терминал в романски стил на път за вкъщи. А синът му вървеше сред увенчаните с множество скулптури и украси мраморни коридори и си представяше, че крачи бодро като баща си обратно към сигурността на цивилния живот, след като е спасил света от тиранията, та макар и въоръжен единствено с пушка и младежка смелост. Изглеждаше някак уместно Том да започне пътуването си оттук, от портала, през който баща му бе прекрачил от един живот в друг. Синът можеше само да се надява да не го посрами.
Няколко минути Том се задържа пред огромния макет на коледен влак в западния край на централното фоайе. Беше пълно с деца и възрастни, видимо заинтригувани от миниатюрните метални вагончета, преминаващи край старателно оформени градчета, хълмчета и поля. Влаковете притежават носталгичен магнетизъм, на който не устояват дори множеството американци, които никога не се возят на тях. Поддал се на атмосферата, Том усети, че се усмихва широко на малките вагончета, които профучаваха по тесните релси.
Влакът скоро щеше да отвори врати за пътниците, така че Том се насочи към перона. Макар напоследък някои гари да бяха въвели електронна проверка на багажа, всеки можеше да пристигне в последния момент и да се метне през отворената врата. Нямаше контролно-пропускателни пунктове, нито палки в нахални ръце, нито налудничави въпроси като например дали бихте допуснали някой напълно непознат да натовари малко термоядрено устройство в ръчната ви чанта, докато сте в тоалетната, сякаш няма доброволно да предоставите подобна информация. Човек просто се мята и заминава. В модерния свят на безкрайни правила простотата на този вид пътуване бе всъщност твърде ободряваща.