Първата злополука ги сполетя, когато Том пропадна в близо триметрова дупка, скрита под тънък лед. Елинор му хвърли въже и успя да го измъкне. Той обаче бе изгубил клетъчния си телефон, а което бе още по-страшно, компасът се беше повредил.
Обмислиха възможността да се върнат, убедени, че могат да намерят обратния път, но решиха да продължат. Том смяташе, че е улучил посоката и е набелязал ориентири, които да му помогнат да държи правилен курс. Естествено, снегът навяваше от всички посоки и пейзажът непрестанно се менеше, тъй че ориентирите не бяха особено надеждни.
Всяка стъпка, всяка стръмнина, всяко малко възвишение се преодоляваше стотици пъти по-трудно заради лошото време, а и непрестанно трябваше да спират, за да се предпазят от вятъра или да открият завет между скалите, за да си поемат дъх. В гърдите им гореше огън, а екипите им, макар и модерни, едва издържаха в тия условия.
Откриха едно сравнително закътано място, където спряха да хапнат, макар че водата, която носеха, се бе превърнала в лед. След кратка почивка отново се отправиха на път.
След време притъмня.
— Нямам желание да се препъвам със ските в тъмното. Може би тук някъде трябва да си направим лагер.
— Идеята не е лоша, но едва ли сме далеч от целта. — Том се надяваше, че говори истината. А всъщност имаше чувството, че са се отдалечили на не повече от три метра от влака.
Опънаха палатката, Том успя да запали огън с помощта на кутия сух спирт. Набързо си приготвиха вечеря и стопиха вода за пиене. След като се нахраниха, те се сгушиха под одеялата да се стоплят и наблюдаваха как снегът се трупа около палатката.
Бурята сякаш поутихна. Вече можеха да си говорят, без да се надвикват.
— Искам само да знаеш, че отказах на Лелия. Тя го прие съвсем спокойно.
— Изненадана съм.
— Отначало и аз се изненадах, докато не проумях причината. Лелия си има нов обожател.
— И кой е той?
— Кристобал.
— Кристобал! Сигурно се шегуваш.
— Ще бъдат много щастливи заедно, сигурен съм. Лелия може да сътвори нов анимационен герой, ако научи случката с боата. Сигурно ще го нарече Крис Камшика.
Двамата замълчаха и се притиснаха още по-силно един към друг.
— Не бива да губим телесна топлина — обясни Том.
— Абсолютно си прав — въздъхна Елинор. — Виж, ако не успеем да се върнем…
Той запуши устата й с ръка.
— Нека се постараем да мислим позитивно. Мисти сигурно би нарекла това състояние пурпурната аура на вътрешната сила или нещо подобно.
Елинор стисна здраво ръката му.
— Ако не успеем да се върнем, искам да знаеш нещо.
— Какво?
— Никога не съм преставала да те обичам. Дори след толкова години.
Том обгърна раменете й.
— Ще успеем.
Елинор потрепери и той отново я прегърна, готов да й отдаде всяка частица топлина, останала в тялото му.
— Кой би предположил, че ще се срещнем след толкова време, а накрая ще се озовем насред планината в такава виелица?
— Ако беше толкова лесно, всеки би го постигнал — рече Том и понечи да се засмее, ала устните не му се подчиниха.
Той си спомни какъв ден е.
— Елинор?
— Доскоро настояваше да ми казваш Ели. Какво стана? — попита тя.
— Елинор, весела Коледа.
— Весела Коледа — подсмихна се тя.
Той пъхна ръка в големия джоб на анорака си.
— Знам, че улучвам възможно най-неподходящия момент, но както съм ти казвал неведнъж, това ми е коронният номер. — Той се понадигна, после застана на колене и внимателно постави пръстена на ръката й.
Тя го погледна, понечи да каже нещо, очите й заблестяха от удивление.
— Давам си сметка колко се забавих, без малко да стане твърде късно. Но ти си единствената жена, която някога съм обичал, и ще направя всичко по силите си, за да бъдеш щастлива. Готова ли си да ме приемеш с всичките ми недостатъци, слабости, чудатости, инат и глупави решения? — Том направи пауза, пое си дълбоко дъх и рече: — Ще се омъжиш ли за мен, Елинор?
В мига, в който каза „да“, тя се разплака.