Официалната им годежна целувка бе ненадейно прекъсната. Вятърът внезапно вдигна палатката и отгоре им се стовари снежна пряспа, която едва не ги погреба живи. Том успя да разбута снега и измъкна Елинор.
— Трябва да намерим къде да се подслоним — викна той заради вятъра.
Сега, когато бяха официално сгодени, Том бе твърдо решен да направи всичко възможно, за да бъде сигурен, че и сватбената церемония ще се състои.
Продължиха напред, макар силите на Елинор да отпадаха с всяка минута. Тя дори вече не можеше да се държи на краката си. Том успя да я издърпа още около петстотин метра, докато накрая самият той изнемощя. Пусна я на земята, свали си якето и я покри с него. После се огледа. Намираха се насред равен участък, заграден от силуетите на високи върхове. Друго не успя да зърне, защото снегът ограничаваше видимостта. Том изрече една последна молитва, после закри Елинор с тялото си, за да я предпазва от снега. Потърси ръката й и здраво я стисна. Споходи го споменът как напразно бе чакал майка му да вдигне тяхната обща снимка в болницата и призова на помощ всичките си сетива, за да усети и най-лекото отслабване на вкопчените пръсти на Елинор. Не знаеше какво ще прави, ако тя остане без сили. Може би просто щеше да каже „сбогом“. Нещо, което не бе направил преди толкова много години.
Имаха чувството, че са изминали часове. Вятърът виеше, снегът биеше в гърба му, всеки напор се забиваше като кинжал. В унеса си Том се върна към детските спомени. Към него посягаше малко момче. Това бе самият той като дете, протегнал ръка към зрелия мъж, за да го издърпа на безопасно място в детството. В подобни моменти съзнанието често играе номера. И преди се бе озовавал на ръба на отчаянието, ала никога не бе усещал опасността така осезаемо. Това е то, заключи той, толкова пъти се бе измъквал на косъм, но сега явно бе ударил неговият час. Той погледна Елинор, целуна устните й. Тя не отвърна и по замръзналите му бузи потекоха сълзи.
Образът на малкото момче изтика всичко друго от съзнанието му. Том усещаше пръстите му по страните си, в косата. Момчето му говореше нещо, питаше го дали е добре. Видението бе по-реално, по-завладяващо от сънищата, които помнеше. Той все така здраво стискаше ръката на Елинор, макар да се бе устремил към невръстния Том и да отвръщаше на въпросите му.
Детето отново го докосна, клепачите на Том трепнаха и той отвори очи. Бързо ги затвори, сетне отново погледна, ала слънчевото сияние бе твърде болезнено след тъй продължителен мрак.
— Добре ли сте, господине? — попита малкото момче, приклекнало до него.
Том успя да се изправи на лакти и се огледа. От бурята нямаше и следа, небето отгоре беше безкрайно и синьо, грееше топло слънце, а хладният въздух носеше свежест, която може да се усети само високо в планината. Том се взря в момчето, зачуди се дали това не е раят и най-сетне успя да проговори.
— Какво правиш тук, да не си се загубил?
— Аз тук живея — отвърна момчето.
— Къде е това тук?
— В „Динго“ — посочи момчето някъде зад гърба на Том.
Том погледна през рамо. Огромният курорт с прекрасните постройки от червено дърво се възправяше наблизо.
Той и Блинор едва не бяха загинали, и то толкова близо до пламтящите камини, горещия шоколад и топлите вани.
Макар краката му да трепереха, Том се изправи и нежно събуди Елинор.
— Мъртви ли сме? — попита тя, без да отваря очи.
— Не — отвърна Том. — Но нека ти кажа, че си сгодена за пълен кретен.
Той я понесе към главната хижа и ето че най-сетне група хора ги забелязаха и се втурнаха да им помогнат.
И в двата края на тунела грееше ярко слънце, ала не се усещаше миризма на готвено, защото храна нямаше. Поне бурята се беше усмирила, тъй че Хигинс, Роксан, началник-влакът, Макс, Мисти, Лелия, Кристобал, отец Кели и Агнес Джоу се събраха на съвещание.
— Според мен — рече свещеникът с тъжно изражение — хубаво е да помислим за служба в памет на Том и Елинор.
— Мисля, че избързвате, отче — сряза го Макс.
— Ако бяха стигнали до „Динго“, щяхме да знаем — рече началник-влакът. — Никой не би оцелял след толкова време. Не биваше да го допускам. Вината е моя.
— Те просто се опитаха да помогнат — рече Роксан. — Такива смелчаци отдавна не бях срещала. — И тя извади кърпичка, за да избърше очите си.
В този момент към тях се втурна Бари, стюардът на спалния вагон.
— Бързо, елате да видите. Тъкмо идвам от другия край на тунела, елате да видите с очите си.