Приближи до стената, за да я върне на място, но неволно надникна в отвора между двете помещения и се озова очи в очи със спътницата си.
— Добре ще е да не ме шпионираш, синко — рече тя. — Пък и не ти трябва стара чанта като мен, сладурче… върви си намери някое момиче на твоята възраст.
Добре де, каза си Том, това тук е градската кукувица, само дето нашият град е на колела. И реши да продължи играта.
— На мен пък ми харесвате.
— Ей, не ме карай да викам Реджина.
— А, недейте, тъй хубаво си бъбрим, защо ни е трети?
— Не ме баламосвай с приказки. Няма да стане, защото не съм аз от тия. Виж, може да изпием по едно в салона и да се опознаем. — Ако щете, вярвайте, но Агнес Джоу припърха с клепачи.
— Е, на такова предложение само един глупак би отказал.
— Извинявай, че те бутнах по стълбите, Том — рече тя с усмивка. — Ръката ми трябва да се е отплеснала.
— Щом ми е било писано, добре поне, че беше ти.
Той се обърна и видя Реджина с чантите му в ръце, която оглеждаше междинната преграда.
— Пак ли е излязла от пантите? Помолих онези от поддръжката да я оправят.
— Здрасти, Реджина — изписка Агнес Джоу през отвора. И посочи Том. — Да внимаваш с тоя, голям сваляч е.
— Щом казваш.
Том бутна преградата на място.
— Съжалявам за неудобството — рече Реджина.
— А, няма нищо. Струва ми се съвсем безобидна.
Реджина го изгледа многозначително.
— Не бих избързвала с преценката. — Тя внесе чантите му и приседна на канапето, което очевидно в полунощ се превръщаше в легло, и извади бележник. — Ще запиша сега резервацията ви за вечеря. Вагон-ресторантът отваря в пет и половина. А ако не искате да се храните там, можете да си вземете нещо от барчето. Намира се след вагон-ресторанта, на долното ниво. Стълбите са по средата на коридора вдясно. Показвате си билета на Тайрон, това е стюардът на барчето, и му казвате, че не сте вечеряли в ресторанта. За пасажерите от спалните вагони всичко е безплатно.
— Ще хапна в ресторанта. За седем става ли?
Реджина си записа.
— Докато вечеряте, ще дойда да оправя леглото ви. До стълбата, по която се качихте, има сода, минерална вода, кафе и плодове. Редовно проверявам, тъй че винаги всичко е прясно. И на ваше разположение.
— За ресторанта има ли някакви изисквания към облеклото?
Въпросът се стори забавен на Реждина.
— А, виждала съм всевъзможни тоалети.
Дали си въобразяваше, или момичето наистина стрелна с поглед преградата към Агнес Джоу?
— Все пак повечето предпочитат всекидневно облекло — продължи Реджина. — С нас пътуват много семейства с малки деца. Така сте си съвсем добре.
— Тъкмо това исках да чуя.
Том разпита и за ограничените размери на банята/тоалетна и научи, че по-големи сервизни помещения, при това със стая за преобличане, били предвидени на долното ниво, но билетите за там бързо свършвали.
— Предпочитат ги най-вече хората с физически недъзи — дипломатично добави тя.
Реджина се накани да си тръгва и тогава Том се обади:
— Аз съм журналист. Готвя се да прекося страната и да опиша пътуването си.
Момичето изглеждаше силно заинтригувано.
— С кой влак ще продължите, с „Емпайър Билдър“ за Сиатъл, с „Калифорнийски зефир“ за Сан Франциско или със „Саутуест Чийф“ за Ел Ей?
— Със „Саутуест Чийф“ за Ел Ей.
— Страхотен влак. С интересна история. И на него работят чудесни хора. Ще ви бъде забавно. Повечето от онези, които обслужват влака, никога не са пожелавали да напускат.
Том извади бележника си.
— Както го описвате, все едно за човек говорите.
— То си е така. Хванеш ли се на такава работа, прекарваш толкова време на някой влак, че научаваш странностите, преимуществата и слабостите му. Някои са по-темпераментни, други по-отстъпчиви. Все едно имаш връзка с жив човек. Знам, че звучи странно, но наистина е така.
— Хм, като си припомня що за връзки съм имал, срещата със стотонна дизелова машина би била приятно разнообразие.