— Ето папагала — извика Скрудж. — Зелено тяло и жълта опашка, с нещо като маруля, израснало от върха на главата му; ей го на! „Клетий Робинзон Крузо“, се провикнал той, когато господарят му се прибрал у дома, след като обиколил с лодка острова. „Клетий Робинзон Крузо, къде си бил, Робинзон Крузо?“ А той помислил, че сънува, но не било така. Говорел папагалът знаеш. Ето го и Петкан, бяга да си спаси живота в тясното заливче! Хайде! Хайде! Карай!
После, с бърз преход, много чужд на обичайния му нрав, той каза, обзет от жалост към предишния си образ: „Горкичко дете, горкичко дете!“, и отново заплака.
— Бих желал — промълви Скрудж, като сложи ръка в джоба си и се огледа наоколо, след като изтри очи с маншета си, — но вече е твърде късно.
— Какво има? — запита призракът.
— Нищо — рече Скрудж. — Нищо. Едно момче пееше коледна песен на вратата ми снощи. Бих желал да му бях дал нещичко; само това.
Призракът се усмихна замислено и махна с ръка като каза:
— Нека видим друга Коледа!
При тези думи предишният образ на Скрудж се увеличи и стаята попритъмня и стана по-нечиста. Ламперията се сви, прозорците запукаха; парчета мазилка западаха от тавана, като вместо него се показаха голите летви; но как стана всичко това, Скрудж разбра толкова колкото и вие. Той само знаеше, че беше станало точно тъй; че всичко се бе случило именно тъй; че стоеше там отново самичък, докато всички други момчета си бяха отишли у дома за веселите празници.
Сега той не четеше, а се разхождаше отчаян напред-назад. Скрудж погледна призрака и като поклати скръбно глава, хвърли тревожен взор към вратата. Тя се отвори и едно малко момиченце, много по-малко от момчето, се втурна вътре и като обви ръце около врата му често го целуваше и го зовеше: „Скъпи, скъпи братко!“
— Дошла съм да те заведа у дома, мили братко! — рече детето, като плесна с мъничките си ръце и се наведе надолу смеешком. — Да те заведа у дома, у дома, у дома!
— У дома, малка Фан? — запита момчето.
— Да! — отвърна детето, преливащо от радост — У дома, завинаги. У дома, до безкрай, до безкрай. Татко е станал много по-добър от по-рано, така че у дома е като в рай! Той ми заговори тъй мило една приятна вечер, когато си лягах, та не се побоях отново да го запитам дали не можеш да си дойдеш в къщи; и той рече „да, трябва“; и ме прати с пощенска кола да те доведа. И ти ще бъдеш мъж — каза детето, като отвори очи, — и никога вече няма да се връщаш тук; но първо ще бъдем заедно през цялата Коледа и ще си прекараме най-весело.
— Та ти си същинска жена, малка Фан! — възкликна момчето.
Тя плесна с ръце и се разсмя, после понечи да докосне главата му; но тъй като беше мъничка, отново се засмя и се изправи на пръсти да го прегърне. Сетне започна да го дърпа към вратата, с детинското си нетърпение; а той, като нямаше нищо против да тръгне, я придружи.
Страшен глас се провикна в преддверието: „Ей, свалете сандъка на мастър (В много случаи «master» се употребява като обръщение към младеж («младия господин»), дори и да е дете или юноша) Скрудж!“ — и в преддверието се появи самият учител, който погледна мастър Скрудж гневно и със свирепо снизхождение и го хвърли в страхотен смут, като се ръкува с него. После отведе него и сестра му във възможно най-старата, прилична на кладенец, най-официална приемна, която човек можеше да види; където географските карти по стената и небесните и земни глобуси по первазите на прозорците бяха като восъчни от студ. Тук той извади гарафа с удивително леко вино и парче удивително тежък кейк и поднесе тържествено на младите хора по един дял от тези деликатеси; същевременно изпрати един дребен прислужник да предложи чаша „нещо“ на момчето от пощенската кола, което отвърна, че благодари на джентълмена, но ако течността е налята от същия кран, от който е опитал по-рано, предпочита да откаже. Тъй като багажът на мастър Скрудж беше вече завързан за покрива на пощенската кола, децата си взеха сбогом с учителя с най-голяма готовност и като се качиха в колата, тя затрополи весело надолу по градинската алея: бързо търкалящите се колелета разпръскваха скрежа и снега от тъмните листа на вечнозелените растения като струя.
— Все си беше деликатно създание, което полъх на ветреца би могъл да порази — каза призракът, — но имаше голямо сърце!
— Да, такава си беше — извика Скрудж. — Прав си. Не ще го отрека, призрако. Боже опази!
— Тя умря като вече голяма жена — рече призракът — и, струва ми се, имаше деца.