— Какъв идол те е заместил?
— Златен.
— Това е то справедливото отношение на хората! — каза той. — На нищо не гледат така безмилостно, както на бедността; и нищо не се преструват, че порицават така остро, както стремежа към богатство!
— Прекалено много се боиш от хората — отговори кротко тя. — Всички твои други надежди са се слели в надеждата да не те достигат долните им упреци. Виждах как по-благородните ти въжделения изчезваха едно по едно, докато господствуващата ти страст, печалбата, те завладя. Не беше ли така?
— Какво от това? — възрази той. — Дори и ако съм станал толкова по-мъдър, какво от това? Към тебе не съм се променил. — Тя поклати глава.
— Променил ли съм се?
— Уговорката ни е стара, направихме я, когато и двамата бяхме бедни и доволни, че сме такива, докато, след време, ще можехме да си подобрим положението с търпелив труд. Ти наистина си се променил. Когато сключихме уговорката си, ти беше друг човек.
— Тогава бях момче — каза раздразнено той.
— Твоето собствено чувство ти казва, че не беше това, което си — отвърна тя. — А аз съм. Онова, което обещаваше щастие, когато сърцата ни биеха като едно, е преизпълнено с мъка сега, когато те туптят като две. Колко често и колко дълбоко съм мислила за това, не ще ти кажа. Достатъчно е, че наистина съм мислила за него и мога да те освободя от поетото задължение.
— Искал ли съм някога да бъда освободен?
— С думи? Не. Никога.
— С какво тогава?
— С променената си природа; с променения си дух; с една друга атмосфера на живота си; друга надежда за голямата му цел. С всичко, което придаваше в твоите очи значение и стойност на любовта ми. Ако това не бе съществувало между нас — каза девойката, като го гледаше меко, но непоколебимо, — кажи ми, би ли ме потърсил и би ли се опитал да ме спечелиш сега? О, не!
Той, изглежда, отстъпи при справедливостта на тази мисъл, въпреки самия себе си. Но каза с вътрешна борба:
— Ти мислиш, че няма.
— С удоволствие бих мислила инак, ако можех — отговори тя. — Бога ми! Когато аз съм осъзнала една такава истина, знам колко силна и непреодолима може да бъде тя. Но ако ти беше свободен днес, утре, вчера, мога ли даже аз да повярвам, че ти би избрал девойка без зестра — ти, който дори и когато й се доверяваш, преценяваш всичко според печалбата; или пък, избирайки я, ако за миг изневериш на единствения си ръководен принцип и сториш това, нима не знам, че после положително ще се разкаеш и съжалиш? Да, знам; и те освобождавам. С цялото си сърце, заради любовта към оногова, който ти някога беше.
Той понечи да заговори; но като отвърна от него глава, тя продължи:
— Може би — споменът за миналото почти ме кара да се надявам — това ще ти причини болка. За много, много кратко време, но ти с радост ще се отвърнеш от този спомен като от безплодна мечта, която за твое добро ще се разсее. Дано си щастлив в живота, който си избрал! — Тя го остави и те се разделиха.
— Призрако — рече Скрудж, — не ми показвай нищо повече! Отведи ме у дома. Защо ти прави удоволствие да ме измъчваш?
— Още една сянка! — възкликна призракът.
— Нито една повече! — извика Скрудж. — Нито една. Не искам да я видя. Не ми показвай други.
Но безмилостният призрак го прикова с двете си ръце и го принуди да наблюдава какво стана подир това.
Намираха се при други обстоятелства и на друго място; стая, нито голяма, нито хубава, но много уютна. Крап зимния огън седеше красива млада девойка, която толкова приличаше на предишната, та Скрудж помисли, че е същата, докато не видя самата нея, сега представителна матрона, седнала срещу дъщеря си. Шумът в тази стая беше наистина заглушителен, защото там имаше повече деца, отколкото Скрудж във възбуденото си състояние можеше да преброи; и противно на прочутата чарда от известното стихотворение, това не бяха четиридесет деца, които се държат като едно, а всяко от тях се държеше като четиридесет. Последиците се изразяваха в невероятна врява; но, изглежда, никой не се смущаваше; тъкмо обратното, майката и дъщерята се смееха от сърце и им беше много приятно; и последната, след като скоро се намеси в игрите, стана плячка на безмилостните малки разбойници. Какво не бих дал да съм един от тях? Макар че никога не бих могъл да съм така груб, не, не. И за най-голямото богатство в света не бих разбъркал тази оплетена коса и не бих я разпилял; а колкото се отнася до прелестната малка обувка, не бих я измъкнал, бога ми, ако ще това и живота ми да струваше. Пък да премеря кръста й на игра, каквото направиха те, тази смела малка челяд, такова нещо не бих могъл да сторя. Бих очаквал ръката ми да обвие този кръст за наказание и изобщо никога да не я отмахне. И все пак как ли не бих желал, признавам, да докосна устните й; да я запитам нещо, та тя да ги отвори; да погледна миглите на сведените й очи и да не предизвикам по лицето й руменина; да разпусна вълните на косата й, един инч от която би бил безценен спомен за мене: накратко, бих желал, признавам си го, да ми беше позволено и най-малкото нещо, което се позволява на едно дете, и все пак да бъдех достатъчно мъж, за да го оценя.