Но ако преценявахте по множеството хора, отправили се към приятелски компании, бихте си помислили, че никой не е останал у дома си да ги приветствува, когато стигнат там, докато в същност всеки дом очакваше гости и трупаше гориво върху огъня, та пламъците стигаха до половината комин. Да бъде всичко това благословено! Как призракът ликуваше! Как разкриваше широката си гръд и отваряше голямата си длан и продължаваше да се носи напред, леейки, с щедра ръка, светлото си и безвредно веселие върху всичко, до което стигаше! Самият фенерджия, който тичаше пред него, като осейваше тъмната улица с точици светлина, и който се беше облякъл, за да прекара вечерта някъде на гости, се изсмя високо, когато духът мина край него, макар и да не забелязваше, този фенерджия, че има и друг другар освен Коледата.
А сега, без никаква предупредителна дума от страни на духа, те се озоваха на едно голо и пусто бърдо, където бяха разхвърляни огромни маси необработени камъни, сякаш това беше гробище на исполини; и вода се разливаше където си иска, или би се разливала, ако мразът не я беше оковал като свой затворник; и не растеше нищо освен мъх и прещип и груба, изобилна трева. Надолу на запад залязващото слънце бе оставило огненочервена следа, която за миг хвърли ярък отблясък върху пустошта, подобно на гневно око, и като потъваше намръщено все по-надолу и по-надолу, се изгуби в гъстия мрак на тъй тъмната нощ.
— Кое е това място? — запита Скрудж.
— Място, където живеят миньори, които се трудят в земните недра — отвърна духът. — Но те ме познават. Виж!
От прозореца на една колиба идваше светлина и те бързо се запътиха към нея. Като минаха през стената от камъни и кал, те намериха весела компания, събрана около грейнал огън. Един стар, стар мъж и жена с децата им и децата на техните деца, а и още едно поколение — всички нагиздени приятно с празничните си премени. Старецът, чийто глас рязко се извисяваше над воя на вятъра над голата пустош, им пееше коледна песен — още докато той беше момче тя бе много стара песен — и от време на време те всички заедно подхващаха припева. Веднага щом извисяваха гласовете си, старецът запяваше много весело и високо; и щом спираха, енергията му отново спадаше.
Духът не се помая там, а заповяда на Скрудж да се улови за дрехата му и като се понесе над бърдото, забърза — къде? Дали не към морето? Към морето. За ужас на Скрудж, който, обърнал поглед назад, видя края на сушата, страхотна верига от скали зад тях; ушите му се проглушиха от гърмящата вода, която се люшкаше, трешеше и беснееше сред страхотните пещери, които беше изкопала, като яростно се мъчеше да разклати основите на земята.
Построен върху пуст риф на потънала скала, на около една левга от брега, където водите се удряха и блъскаха през цялата сурова година, се издигаше самотен фар. Големи купища водорасли се бяха залепили за основата и буревестници — родени от вятъра, би могъл да предположи човек, както водораслите от морето — се издигаха н снишаваха около него, подобно на вълните, до които се докосваха.
Но дори и тук двама мъже, които следяха светлината, бяха запалили огън, който през амбразурата на дебелата стена изпращаше светъл лъч към страшното море. Като си стиснаха мазолестите ръце над грубата маса, край която седяха, те си пожелаха взаимно весела Коледа над каната с грог; и единият от тях — по-възрастният, със своето набраздено и насечено от суровото време лице, като изображение на глава на корабен нос — захвана песен със силен глас, която сама по себе си беше като ураган.
Отново призракът се понесе бързо над черното развълнувано море — нататък-нататък — и най-после, тъй като се бяха отдалечили от всякакъв бряг, както обясни той на Скрудж, те слязоха на един кораб. Застанаха при кормчията при колелото, при наблюдаващия на носа, при моряците на пост — мрачни, призрачни фигури, всеки на определеното си място; но всеки от тях си тананикаше коледна песенчица или го беше обладала коледна мисъл, или разказваше тихичко на другаря си за някоя отминала Коледа, свързана с надежди за дома. И всеки от мъжете на кораба, буден или спящ, добър или лош, на този ден бе изрекъл за другаря си по-мила дума, отколкото на който и да било друг ден през годината; и бе участвувал до известна степен в отпразнуването му; и си бе спомнил отдалеч за обичните си, че те с удоволствие си мислят за него.
Голяма изненада беше за Скрудж, докато слушаше как вятърът стене и си мислеше какво сериозно нещо е да се движи през самотната тъма над непозната бездна, чиито дълбини са тайни, непонятни като смъртта — голяма изненада беше за Скрудж, зает с тези мисли, да чуе сърдечен смях. Още повече се изненада, като разпозна смеха на собствения си племенник и се озова в светла, суха, блеснала стая, а духът стоеше усмихнат край него и също гледаше племенника одобрително и приветливо.