— Ха-ха! — смееше се племенникът на Скрудж! — Ха-ха-ха!
Ако — което е съвсем невероятно — познавате случайно някой човек, който да притежава в по-голямо количество божия дар да се смее от племенника на Скрудж, мога само да кажа, че и аз бих желал да го познавам. Запознайте ме с него и ще се постарая да се сближим.
Честно, справедливо и благородно е наредила природата, както болестта и мъката да са заразителни, така и да няма нищо по-неудържимо прихватливо от смеха и доброто настроение. Когато племенникът на Скрудж се смееше по този начин — като се държеше за слабините, клатеше глава и изкривяваше лицето си в какви ли не чудновати гримаси — племенницата (по сватовство) на Скрудж се смееше така сърдечно, както и той. А и приятелите им, които се бяха събрали в техния дом, ни най-малко не изоставаха и крещяха от смях гръмовито:
— Ха-ха! Ха-ха-ха-ха!
— И той каза, че Коледата е глупост, бога ми! — провикна се племенникът на Скрудж. — И на всичко отгоре го вярва!
— Толкова по срамота за него, Фред! — каза възмутено племенницата на Скрудж. Тези пък мили жени нищо не правят наполовина. Винаги са категорични.
Тя беше много хубавка — извънредно хубавка. С трапчинки и изписана на прекрасното й лице изненада; уста като черешка, създадена сякаш само за целуване — което и безсъмнено ставаше. И с разни малки бенчици по брадичката, които се сливаха една с друга, когато тя се смееше; и най-лъчезарните очи, които някога сте виждали на нечие лице. Общо взето, тя беше, както бихте казали, предизвикателна, знаете; но в добрия смисъл. О, напълно в добрия смисъл.
— Комично старче е той — каза племенникът на Скрудж, — това е истината; и не толкова приятен, колкото би могъл да бъде. Но простъпките му си носят собственото наказание и аз нямам какво да кажа против него.
— Сигурна съм, че той е много богат, Фред — подметна племенницата на Скрудж. — Най-малкото, ти винаги си ми го казвал.
— Та какво от това, мила? — рече племенникът на Скрудж. — Неговото богатство не му служи за нищо. Той не извършва никакво добро с него. Не си прави живота по-удобен с това богатство. Няма задоволството да си мисли — ха-ха-ха! — че някога ще ни облагодетелствува с него…
— Не мога да го понасям — отбеляза племенницата на Скрудж. Сестрите на племенницата и всички други дами изразиха същото мнение.
— О, аз пък го понасям! — каза племенникът на Скрудж! — Съжалявам го; не бих могъл да му се сърдя дори и да искам. Кой страда от лошите му прищевки? Самият той, винаги. Ето, втълпил си е, че не ни обича и не иска да дойде на вечеря у нас. И какви са последиците? Не изгубва коя знае каква вечеря.
— Нищо подобно, мисля, че изгубва една много хубава вечеря — прекъсна го племенницата на Скрудж. Всички други казаха същото и трябваше да им се признае, че са били справедливи съдии, тъй като току-що се бяха навечеряли; и след като десертът беше сложен на масата, те се събраха около огъня под светлината на лампата.
— Е! Много се радвам да чуя това — каза племенникът на Скрудж, — тъй като нямам голяма вяра в тези млади домакинки. Какво ще кажете вие, Топър?
Беше ясно, че Топър бе хвърлил око на една от сестрите на Скруджовата племенница, тъй като отговори, че един ерген е клет бродяга, който няма право да изразява мнение по въпроса. При тези думи сестрата на Скруджовата племенница — закръгленичката, с дантеления ешарп, не другата, с розите — поруменя.
— Хайде, Фред, продължавай! — каза племенницата на Скрудж, като запляска с ръце. — Той никога не си довършва думата! Такъв комичен човек!
Племенникът на Скрудж се заля с нова вълна смях и тъй като беше невъзможно да се предотврати заразата — макар че закръгленичката сестра усилено се опитваше да направи това посредством ароматизиран оцет, — всички единодушно последваха примера му.
— Просто исках да кажа — забеляза племенникът на Скрудж, — че последицата от това, дето не му се нравим и дето не се весели с нас, е смятам, че той губи приятни мигове, които не биха му навредили. Сигурен съм, че той изгубва по-приятни другари, отколкото може да намери в собствените си мисли, било в плесенясалата си стара канцелария, било в прашното си жилище. Възнамерявам да му давам същата възможност всяка година, без да ме интересува дали това му харесва, или не, тъй като го жаля. Той може да ругае Коледата, докато умре, но не може да не си промени мнението — готов съм да споря с него, — ако ме види как отивам там, в добро настроение, година след година, като му казвам: „Вуйчо Скрудж, как си?“ Дори ако това го накара само да остави на бедния си чиновник петдесет лири, и то ще е нещо; а мисля, че вчера го поразтърсих.