— Открих! Знам какво е, Фред! Знам какво е!
— Какво е? — извика Фред.
— Вуйчо ти Скру-у-у-дж!
И безспорно беше той. Всички бяха изпълнени с възхищение, само дето някои възразиха, че отговорът на въпроса „Мечка ли е?“ е трябвало да бъде „да“; тъй като отрицателният отговор би бил достатъчен да отклони мислите им от мистър Скрудж, ако изобщо те са били склонни да насочат предположенията си към него.
— Той без друго ни създаде голямо веселие — каза Фред — и бихме проявили неблагодарност, ако не пием наздравица за него. Ето чаша греяно и подправено с канела вино, готово за пиене в момента; и аз казвам: „Да живее вуйчо Скрудж!“
— И тъй, да живее вуйчо Скрудж! — извикаха всички.
— Весела Коледа и щастлива Нова година на стареца, какъвто и да е той! — провикна се племенникът на Скрудж. — Той няма да приеме тези благопожелания от мене, но аз все пак му ги отправям. Да живее вуйчо Скрудж!
Вуйчо Скрудж неусетно така се беше развеселил и така му беше леко на сърцето, че в отговор и той би вдигнал наздравица за неподозиращата присъствието му компания и би им благодарил с недоловими за слуха думи; ако призракът му беше дал време. Но цялата картина изчезна заедно с последната дума, изречена от племенника му; и той и призракът отново поеха пътя си.
Много нещо видяха и далече отидоха, и много домове посетиха, но всичко имаше щастлив край. Призракът заставаше пред легла на болни и те се развеселяваха; в чужди земи, и те изглеждаха близки; край борещи се с живота хора, и те се изпълваха с търпение, обладани от нараснали надежди; край беднотия, и тя се превръщаше в богатство. В домове за скитници, болници и затвори, навред, където бе подслонено нещастието, където в суетата си човек, получил за кратко власт, не бе залостил вратата си и не бе могъл да попречи на призрака да влезе, той остави благословията си и научи Скрудж на своите предписания.
Дълга беше нощта, ако изобщо това беше само една нощ; но Скрудж се съмняваше, тъй като, изглежда, коледните празници се бяха слели в периода от време, което двамата прекараха заедно. Беше странно също така, че докато външният вид на Скрудж си оставаше непроменен, призракът остаряваше, явно остаряваше. Скрудж беше забелязал тази промяна, но изобщо не заговори за нея, докато не напуснаха едно детско забавление по случай вечерта на Богоявление, когато, поглеждайки към призрака, докато стояха на едно открито място, той забеляза, че косата му е посивяла.
— Толкова кратък ли е животът на призраците? — запита Скрудж.
— Животът ми на тази земя е много къс — отвърна призракът. — Той свършва тази вечер.
— Тази вечер! — извика Скрудж.
— Тази вечер в полунощ. Чуй! Моментът наближава.
В този миг камбаните оповестяваха, че е единадесет часът и три четвърти.
— Прощавай, ако нямам право да задавам този въпрос — каза Скрудж, като гледаше вперено дрехата на призрака, — но виждам нещо чудновато, което не ти принадлежи, да се подава изпод полите ти. Крак ли е или нокът на животно?
— Би могло да е нокът на животно, ако се съди по месото по него — беше тъжният отговор на призрака. — Я погледни.
От гънките на дрехата си той измъкна две деца: злочести, жалки, ужасни, отвратителни, окаяни. Те коленичиха при нозете му и се уловиха за външната страна на дрехата му.
— О, човече! Погледни! Погледни, погледни тук долу! — възкликна призракът.
Те бяха момче и момиче. Жълти, слаби, парцаливи, смръщени, увълчени; но и смазани в унижението си. Там, където изяществото на младостта би трябвало да заглади чертите им и да ги дари с най-свежите си багри, някаква стара и сгърчена ръка, като ръката на старостта, беше ги измършавила и изкривила, беше ги съвсем разнищила. Там, където ангели можеха да седят като на трон, дебнеха дяволи и се пулеха застрашително. Никаква промяна, никакво падение, никакво човешко извращение в каквато и да било степен, дошло от всички тайнствености на непонятната природа, не е създало чудовища и на половина тъй страхотни и ужасни.