Скрудж се стъписа ужасен. След като му ги бяха показали по този начин, той се опита да каже, че са чудесни деца, но думите застанаха на гърлото му, за да не участвуват в такава огромна лъжа.
— Призрако! Твои ли са? — Скрудж не можеше да каже нищо повече.
— Те са деца човешки — заяви призракът, свел поглед надолу към тях. — И са се прилепили о мене, като молят да ги държа далеч от бащите им. Това момче е Невежеството. Това момиче е Бедността. Пази се и от двете и от всички подобни на тях, но най-вече се пази от момчето, защото на челото му виждам печата на Ориста, освен ако той бъде изличен. Отречи го! — извика привидението, като простря ръка към града. — Очерни онези, които ти го казват! Признай съществуването му за фалшивите си цели и го направи още по-лошо! И очаквай края.
— Нямат ли подслон и средства за прехрана? — извика Скрудж.
— Няма ли затвори? — запита привидението, като за последен път се обърна към него със собствените му думи. — Няма ли благотворителни домове?
Камбаната удари дванадесет.
Скрудж се огледа за привидението, но не го видя. Когато последният звън престана да трепти, той си спомни предсказанието на стария Джейкъб Марли и като вдигна очи, съзря един призрак с тържествен вид, с наметка и качулка да се приближава към него като мъгла по земята.
СТРОФА ЧЕТВЪРТА
ПОСЛЕДНИЯТ ПРИЗРАК
Бавно, тържествено, мълчаливо се приближаваше призракът. Когато дойде до Скрудж, той препъна коляно пред него; защото в самия въздух, през който преминаваше призракът, той сякаш разпръскваше униние и тайнственост.
Беше загърнат в съвсем черна дреха, която закриваше главата му, лицето му, фигурата му и не позволяваше да се вижда нищо освен една протегната ръка. Ако не беше тя, щеше да е трудно да се различи фигурата му от нощта и да се отдели от тъмнината, с която бе заобиколена.
Когато спря до него, Скрудж почувствува, че той е висок и внушителен и че тайнственото му присъствие го изпълва със сковаваща уплаха. Не разбра нищо повече, тъй като привидението нито заговори, нито се помръдна.
— В присъствие на Духа на Коледата, Която Тепърва Ще Дойде, ли съм? — запита Скрудж. Духът не отвърна нищо, само посочи с ръка напред.
— Ще ми покажат сенки на неща, които не са се случили, но ще се случат в бъдеще — продължи Скрудж. — Така ли, призрако?
За миг гънките на горната част на дрехата се свиха, все едно, че духът бе кимнал с глава. Това беше единственият отговор.
Макар вече да беше свикнал с присъствието на призраци, Скрудж толкова беше изплашен от мълчаливата фигура, че краката му трепереха и той видя, че едва може да стои прав, когато се приготви да го последва. Духът спря за миг, сякаш разбираше състоянието на Скрудж и искаше да му даде време да дойде на себе си.
Но за Скрудж това беше още по-лошо. Той трепереше от смътен неопределен ужас, като си представяше как иззад тъмния саван в него зорко са вперени очи на призрак, докато той, макар да бе вторачил собствените си очи до последна граница, не можеше да види нищо освен една призрачна ръка и една голяма черна маса.
— Дух на Бъдещето — възкликна той, — от тебе се боя повече, отколкото от което и да било привидение, което съм видял. Но тъй като знам, че целта ти е да ми сториш добро, и тъй като се надявам, че ще живея достатъчно, за да стана различен от онова, което съм бил, готов съм да ти бъда дружина и ще го сторя с благодарно сърце. Няма ли да ми заговориш?
Призракът не му отговори. Ръката сочеше право пред тях.
— Води ме! — каза Скрудж. — Води ме! Нощта бързо преваля, а тя е скъпоценна за мене, знам. Води ме, призрако!
Привидението тръгна, както и бе дошло. Скрудж го следваше в сянката на дрехата му, която, струваше му се, го крепеше да стои изправен и го носеше напред.
Те сякаш не влязоха в града, а по-скоро той изникна около тях и ги обгради по своя собствена воля. И ето те се озоваха там, в самото му сърце. При борсата, сред търговците, които вървяха забързано нагоре-надолу и подрънкваха парите в джобовете си, и разговаряха на групи, и гледаха часовниците си, и си играеха замислено с големите си златни печати; изобщо правеха това, което Скрудж често ги беше виждал да правят.
Призракът спря до малка група делови хора. Като видя, че ръката сочеше към тях, Скрудж се приближи и се вслуша в разговора им.
— Не — забеляза един едър дебел мъж с огромна брадичка. — Не знам много за тая работа, нито в едно, нито в друго отношение. Знам само, че е умрял.
— Кога е умрял? — запита друг.
— Снощи, струва ми се.
— Е, та какво му беше? — запита трети, като взе голямо количество енфие от една много голяма кутия за енфие. — Аз мислех, че той изобщо никога няма да умре.