— Господ знае — рече първият, като се прозина.
— Какво е направил с парите си? — запита червенолик джентълмен, от края на чийто нос висеше някакъв израстък, който се клатеше като брада на пуяк.
— Не съм чул — каза мъжът с голямата брадичка, като отново се прозина. — Оставил ги е на фирмата си може би. Не ги е оставил на мене. Само това знам.
Тази шега бе посрещната с общ смях.
— Сигурно погребението ще е много евтино — каза същият човек, — защото, бога ми, не знам дали някой ще отиде на него. Хайде да образуваме група и да отидем, искате ли?
— Нямам нищо против, ако поднесат обед — забеляза джентълменът с израстъка на носа. — Но ще трябва да ме нахранят, ако вляза в състава на групата. — Нов смях.
— Изглежда, че в края на краищата аз съм най-безкористният от всички ви — каза първият мъж, — тъй като никога не нося черни ръкавици и никога не обядвам. Но съм съгласен да отида, ако дойде и друг. Като си помисля, не знам дали не бях най-близкият му приятел, тъй като обикновено се спирахме и разговаряхме винаги когато се срещнехме. Довиждане!
Говорители и слушатели се разотидоха и се смесиха с други групи. Скрудж познаваше тези хора и погледна към привидението за обяснение.
Призракът се понесе по една улица. Пръстът му сочеше двама души, които се бяха спрели заедно. Скрудж отново се заслуша, като мислеше, че може тук да намери обяснението.
Той познаваше отлично и тези мъже. Те бяха делови хора, много богати и с голяма тежест. Той винаги бе внимавал да се представя добре пред тях — от търговска гледна точка, само от търговска.
— Как си? — запита единият.
— Как си? — отвърна другият.
— Е! — забеляза първият. — Старият Дявол си получил най-после своето, а?
— Така ми казаха — отвърна вторият. — Студено е, нали?
— Подходящо за Коледа. Ти не се пързаляш с кънки, предполагам?
— Не. Не. Имам да мисля за други неща. Довиждане!
Нито дума повече. Това беше срещата им, разговорът им и раздялата им.
Отначало Скрудж беше склонен да се учудва, че призракът отдава значение на разговори, привидно така незначителни; но тъй като почувствува със сигурност, че трябва да притежават някаква скрита цел, той реши да поразмисли и види като каква можеше да е тя. Тези разговори едва ли можеха да имат нещо общо със смъртта на Джейкъб, стария му съдружник, тъй като тя беше минала работа, а областта на този призрак беше бъдещето. Нито пък му идваше наум някой, непосредствено свързан с него, към когото би могъл да ги отнесе. Но като не се съмняваше, че за когото и да важеха, те носеха някаква скрита поука за собственото му усъвършенствуване, той реши да запомни всяка дума, която чуе, и всяко нещо, което види; и особено да наблюдава собствената си сянка, когато се появи. Защото подозираше, че поведението на бъдещата му личност ще му даде ключа, който сега му липсваше, и щеше да улесни разрешаването на тези загадки.
Той се огледа на самото това място за собствения си образ; обаче друг човек стоеше на обичайния му ъгъл и макар часовникът да показваше часа, в който той обикновено се намираше там, сега не видя своето подобие сред множеството, което минаваше като поток през портала. Но това не го изненада много; защото обмисляше как да промени живота си и си представяше, и се надяваше, че по този начин се осъществяваха новите му намерения. Смълчан и тъмен стоеше до него призракът с протегнатата си напред ръка. Когато се отърси от мислите и въпросите си, от навиването на ръката на призрака и от положението й спрямо самия него, Скрудж се догади, че невидимите очи го гледат вторачено. Това го накара да потрепери и да почувствува силен студ.
Те напуснаха шумното място и отидоха в една забутана част на града, където Скрудж не беше прониквал никога по-рано, макар да познаваше местоположението и лошата й слава. Уличките бяха мръсни и тесни; дюкяните и къщите жалки; хората полуголи, пияни размъкнати, грозни. Сокаци и сводове, подобно на някакви помийни ями, бълваха гнусотията си от миризми и нечистотия и живи същества по безредно прокараните улици; и целият квартал беше гнездо на престъпници, на мръсотия и мизерия.
Навътре в тази дупка с позорна слава се намираше прихлупено дюкянче, под покрива на един заслон, където се продаваха парчета желязо, стари парцали, бутилки, кокали и мазна карантия. Вътре на пода бяха струпани купчини ръждясали ключове и най-различни железни отломки. Тайни, които малцина биха желали да разгадаят, се въдеха и криеха в планини от грозни парцали, цели маси развалена мазнина, гробница от кости. Сред стоката, която продаваше, край печка с въглища, направена от стари тухли, седеше белокос мошеник, близо седемдесетгодишен. Той се беше прикрил от студения въздух навън с раздърпана завеса от най-различни парцали, провесени на въже; и пушеше лулата си в целия лукс на спокойна почивка.