Скрудж и призракът се озоваха в присъствието на този човек точно когато една жена с тежък вързоп се промъкна в дюкянчето. Но тя едва беше влязла, когато друга жена, натоварена по подобен начин, също влезе там; тя пък бе последвана от мъж в избелели черни дрехи, който се сепна не по-малко, когато ги видя, отколкото се бяха сепнали те, когато се разпознаха едни други. След кратък период на смутено учудване, към което се присъедини и старецът, и тримата избухнаха в смях.
— Нека бъде първа само чистачката! — извика жената, която бе влязла най-напред. — Нека само перачката бъде втора; и нека само човекът от погребалното бюро бъде трети. Виж ти каква случайност, стари Джо! Без да искаме, и тримата се събрахме тук!
— Не бихте могли да се срещнете на по-добро място — каза старият Джо, като извади лулата от устата си. — Ела във всекидневната. Отдавна я ползуваш свободно; а и другите двама не са чужди. Почакайте, докато затворя дюкяна. Ей, как скърца! В това място няма по-ръждиво парче метал от пантите на вратата му, бас държа; и съм сигурен, че тук няма такива стари кокали като моите. Ха-ха! Всички сме подходящи за призванието си; чудесно съчетание. Елате във всекидневната. Елате във всекидневната.
Всекидневната беше пространството зад парцаления параван. Старецът събра накуп въглените със стара пръчка за прикрепване на стълбищна пътека и след като оправи фитила на опушената си лампа (тъй като беше вечер) с дръжката на лулата си, той отново я сложи в устата си.
Докато той правеше това, жената, която вече бе заговорила, хвърли вързопа си на пода и седна наперено на едно столче; тя скръсти лакти на коленете си и погледна другите двама с подчертано предизвикателство.
— Какво значение има това! Какво значение, мисис Дилбър! — възкликна жената, — Всеки човек има право да се грижи за себе си. Той винаги го е правил!
— Така си е наистина! — каза перачката, — Никой не повече от него.
— Ами че тогава защо стоиш и гледаш вперено, като че ли те е страх, жено; кой ще разбере? Няма да вземем да си връзваме кусур я!
— Не, не, няма! — рекоха едновременно мисис Дилбър и мъжът. — Надявам се, че няма.
— Много добре тогава! — извика жената. — Достатъчно. Кой може да пострада от изгубването на няколко неща като тези? Не мъртвецът, предполагам.
— Не, разбира се — каза мисис Дилбър със смях.
— Ако е искал да ги запази и след смъртта си, старият му пинтия — продължи жената, — защо приживе не се държа човешки? Ако го беше правил, щеше да има кой да се погрижи за него, когато го е спипала смъртта, вместо при последния си дъх да лежи там сам-самичък.
— По-вярна дума не е била изричана — заяви мисис Дилбър. — Това му е присъдата.
— Бих желала присъдата да беше по-строга — отвърна жената, — и щеше да бъде, можете да сте сигурни, ако бях докопала нещо друго. Развържи онзи вързоп, стари Джо, и дай да видя каква му е стойността. Говори открито. Не се страхувам, че съм първата, нито се боя, ако те го видят. Много добре знаехме, че отмъкваме от нещата му, и преди да се бяхме срещнали тук, смятам. Не е никакъв грях. Развържи вързопа, Джо.
Но любезността на приятелите й не позволи това; и мъжът с избелелите черни дрехи пръв наруши забраната и показа своята плячка. Тя не беше голяма. Един-два печата, кутия за моливи, чифт копчета за ръкавели и брошка с неголяма стойност — това беше всичко. Те бяха разгледани и преценени едно по едно от стария Джо, който отбеляза с тебешир на стената сумата, която беше склонен да даде за всяка отделна вещ, и събра всички цифри, когато видя, че няма нищо повече.
— Това ти е сметката — каза Джо — и не бих дал дори шест пенса повече дори ако жив ме попарят. Кой е следващият?
Следващата беше мисис Дилбър. Чаршафи и кърпи, малко дрехи, две старомодни сребърни лъжици за чай, щипки за захар и няколко чифта обувки. Нейната сметка беше отбелязана на стената по същия начин.
— На дамите винаги давам повече, отколкото трябва. Това си ми е слабост и ето как се разорявам — рече старият Джо. — Ето ти сметката; ако ми поискаш още едно пени и го направиш на въпрос, ще се разкая за щедростта си и ще ти отбия два шилинга и половина.
— А сега развържи моя вързоп, Джо — каза първата жена.
Джо коленичи, за да развие по-удобно вързопа, и след като развърза голям брой възли, измъкна един голям и тежък топ тъмна материя.