— На това какво му казваш? — запита Джо. — Завеси за легло ли?
— Аха — отвърна жената, като се разсмя и се наведе напред на скръстените си ръце. — Завеси за легло!
— Да не искаш да кажеш, че си ги свалила с все халки и всичко, докато той е лежал там? — запита Джо.
— Да, точно това казвам — отвърна жената. — Защо не?
— Родена си да забогатяваш — заяви Джо — и положително ще го направиш.
— Положително няма да си дърпам ръката, ако ще мога да сложа в нея нещо, като я протегна, заради човек като него, честна дума, Джо — отвърна спокойно жената. — Не изливай това масло върху одеялата, внимавай.
— Неговите одеяла? — запита Джо.
— А чии мислиш? — отвърна в отговор тя. — Няма опасност той да изстине без тях, смея да кажа.
— Дано не е умрял от нещо заразително, а? — каза старият Джо, като прекъсна работата си и вдигна очи.
— Не се бой от подобна работа — отговори жената, — Компанията му не ми е толкова приятна, та да се помайвам около него за такива неща, ако беше умрял от зараза! О! Можеш да оглеждаш тази риза, докато те заболят очите; но няма да намериш ни една дупка в нея, нито про-търкано място. Тя му е най-хубавата и си е чудесна. Ако не бях аз, щяха да я похабят.
— Какво искаш да кажеш с „похабят“? — запита старият Джо.
— Ами че да му я облекат, за да го погребат в нея, разбира се — отвърна жената със смях. — Някой бил достатъчно глупав да стори това, но аз му я свалих. Ако басмата не е достатъчно добра за тази цел, тя изобщо не е добра за нищо. Отива на трупа толкова добре, колкото и другата. Той не може да изглежда по-грозен, отколкото в тази.
Скрудж следеше този диалог с ужас. Докато те седяха скупчени около плячката си под оскъдната светлина от лампата на стареца, той ги гледаше с ненавист и отвращение, които едва ли биха били по-големи дори ако разговарящите бяха гнусни дяволи, излагащи за продан самия мъртвец.
— Ха-ха! — изсмя се същата жена, когато старият Джо, като измъкна една вълнена торбичка с пари, отброи върху земята печалбата на всеки един от тях. — Както виждате, работата е свършена. Когато беше жив, той ни разпъждаше от себе си със страха, който всяваше у нас, за да спечелим от смъртта му! Ха-ха-ха!
— Призрако! — каза Скрудж, разтреперан от глава до пети. — Виждам, виждам. Станалото с този нещастник може да се случи и с мене. Животът ми сега натам е тръгнал. Боже милостиви, какво е това!
Той се отдръпна в ужас, защото картината се беше променила и сега той почти докосваше едно легло — голо легло, без завеси около него, — на което, под парцалив чаршаф, лежеше нещо покрито, което, макар и нямо, оповестяваше присъствието си със страшен говор.
Стаята беше много тъмна, твърде тъмна, за да я види човек добре, макар че Скрудж я оглеждаше, подчинен на скрит порив, обзет от желанието да разбере какъв вид стая беше тя. Бледа светлина, надигаща се във въздуха отвън, падаше точно върху леглото; и там, изпокрадено и изоставено, без някой да бди край него, неизмито, лишено от грижи, лежеше мъртвото тяло на този човек.
Скрудж погледна към привидението. Нетрепващата му ръка сочеше главата. Покривалото беше метнато така нехайно, че и при най-леко повдигане, при движението само на един пръст, Скрудж би разкрил лицето. Той си помисли дали да не го направи, чувствуваше колко лесно би било това и жадуваше да го стори; но беше тъй безсилен да отмахне чаршафа, както и да отпрати застаналия до него призрак.
О, студена, студена, сковаваща, страшна Смърт, издигни тук олтара си и го окичи с такива ужаси, каквито имаш под твоя заповед. Защото това е царствототи! Но за изпълнението на отвратителните си цели ти не можеше да поместиш ни косъм от любимата, уважавана и почитана глава, нито можеш да направиш омразна и една-единствена нейна черта. Не че ръката е тежка и ще падне, ако я пуснеш; не че сърцето и пулсът са спрели; истината е, че ръката беше щедра, благородна и вярна; сърцето смело, горещо и нежно; и пулсът — човешки. Удряй, Сянко, удряй! И виж как добрите му дела изникват от раната, за да дарят света с живот безсмъртен!
Ничий глас не произнесе тези думи в ушите на Скрудж и все пак той ги чу, когато погледна към леглото. Ако този човек можеше да стане сега, разсъждаваше си той, какво ли би се таило на първо място в мислите му? Сребролюбие, упорито пазарене, мъчителни грижи? Те са му донесли богата кончина, наистина!
Той лежеше в тъмната празна къща, без някой мъж, жена или дете да каже „той беше добър към мене в това или онова и заради спомена за една мила дума аз ще бъда добър към него“. Една котка дращеше по вратата, а под каменния под на камината се чуваше звук от гризе-не на плъхове. Какво искаха те в стаята на смъртта и защо бяха тъй неспокойни и тревожни, Скрудж не дръзваше да си помисли.