— Призрако — каза той, — това място е страхотно. Като го напусна, аз няма да забравя поуката му, вярвай ми. Да тръгваме!
Призракът продължаваше да сочи с неподвижен пръст към главата.
— Разбирам те — отвърна Скрудж — и бих го сторил, ако можех. Но, призрако, нямам сила. Нямам сила.
Той отново го погледна.
— Ако в града има някой, който да е развълнуван от смъртта на този човек — каза Скрудж, изпълнен с горест, — посочи ми го, призрако, умолявам те!
За миг привидението разпери тъмната си дреха пред себе си подобно на крило; и като я отдръпна, разкри една стая, на дневна светлина, където се намираха майка и децата й.
Тя очакваше някого, и то с голямо нетърпение; защото се разхождаше нагоре-надолу по стаята; стряскаше се при всеки звук, поглеждаше от прозореца; хвърляше око към часовника; напразно се опитваше да шие нещо; и едва можеше да понася гласовете на играещите деца.
Най-после се чу дългоочакваното почукване. Тя забърза към вратата и посрещна съпруга си; мъж, чието лице говореше за грижи и подтиснатост, макар да беше млад. Сега това лице имаше забележителен израз; някакво сериозно удоволствие, от което се срамуваше и което се мъчеше да подтисне.
Той седна пред вечерята си, която го бе чакала край огъня; и когато жената го запита със слаб глас какви са новините (това стана подир дълго мълчание), той, изглежда, се смущаваше какво да отговори.
— Добри ли са или лоши? — запита тя да му помогне.
— Лоши — отвърна той.
— Съвсем ли сме разорени?
— Не. Все още има надежда, Каролайн.
— Ако той се омилостиви — каза тя, удивена, — ще има надежда. Нищо не е невъзможно, ако е станало такова чудо.
— Той е минал прага на омилостивяването — каза съпругът. — Умрял е.
Тя беше мило и търпеливо същество, ако лицето й говореше истината; но в душата си беше благодарна да чуе това, и си го каза, със сключени една в друга ръце. Следния миг помоли бога за прошка и й стана мъчно; но първото чувство беше излязло от сърцето й.
— Каквото полупияната жена, за която ти споменах снощи, ми каза, когато се опитах да го видя и да получа едноседмично отлагане, и което сметнах, че е просто извинение да ме избегне, се оказа, че е било съвсем вярно. Тогава той не само че е бил много болен, но е бил и на умиране.
— На кого ще се прехвърли дългът ни?
— Не знам. Но преди срока ние ще сме готови с парите; а дори и да не бъдем, наистина ще е нещастие да видим в лицето на наследника му такъв безмилостен кредитор. Тази нощ можем да спим със спокойни сърца, Каролайн!
Да. Колкото и да омекотяваха нещата, сърцата им бяха по-спокойни. Лицата на децата, укротени и стълпени до тях, за да чуят нещо, което така малко разбираха, бяха по-светли; и благодарение на смъртта на този човек, къщата беше по-щастлива! Едничкото чувство, предизвикано от събитието, което призракът можеше да му покаже, беше чувството на радост.
— Нека видя малко нежност, свързана с една смърт — настоя Скрудж. — Инак онази мрачна стая, призрако, която току-що напуснахме, винаги ще бъде пред очите ми.
Призракът го поведе през няколко улици, които бяха познати на нозете му; и докато вървяха, Скрудж се оглеждаше тук и там, за да намери себе си, но никъде не се виждаше.
Влязоха в къщата на клетия Боб Крачит — жилището, което бе посещавал и по-рано — и той видя майката и децата, насядали край огъня.
Тихо. Много тихо. Шумните малки Крачитчета бяха мирни като статуи в един ъгъл и седяха, отправили поглед нагоре към Питър, който държеше пред себе си книга. Майката и дъщерите й бяха заети с шиене. Но и те бяха много тихи!
— „И той взе едно дете и го изправи сред тях“.
Къде беше чувал Скрудж тези думи? Не ги беше сънувал. Момчето трябва да ги бе прочело, когато той и призракът минаваха през прага. Защо то не продължи да чете?
Майката сложи работата си на масата и покри лице с ръката си.
— Очите ме болят от цвета на ръкоделието — рече тя.
Цветът? О, клетият Мъничък Тим!
— Сега отново са по-добре — каза съпругата на Крачит. — Отслабват от светлината на свещта; и за нищо на света не бих показала очите си слаби на баща ви, когато си дойде в къщи. Сигурно му е време да пристигне.
— По-скоро му е минало времето — заяви Питър, като затвори книгата си. — Струва ми се, че през тези последни няколко вечери той върви по-бавно от обикновено, мамо.
Отново всички потънаха в мълчание. Най-после тя каза със спокоен, весел глас, който потрепна само веднъж:
— Виждала съм го да върви със — виждала съм го да върви с Мъничкия Тим на рамо много бързо, действително.