— А също и аз — извика Питър. — Често.
— И аз — възкликна друг. — Всички.
— Но той беше много лек за носене — подхвана наново тя, погълната от работата си — и баща му така го обичаше, та това не представляваше трудност за него, никаква трудност. А ето и баща ви на вратата!
Тя забърза да го посрещне; и дребният Боб с вълнения си шал — той се нуждаеше от него, клетият — влезе. Чаят му беше готов на огнището и те всички се надпреварваха кой повече да му услужва. После двете малки Крачитчета се покатериха по коленете му, като всяко от тях притисна бузичката си в лицето му, сякаш искаше да каже: „Не се тревожи, тате. Не жали!“
Боб беше много весел пред тях и разговаряше мило с цялото семейство. Той разгледа ръкоделията на масата и похвали работливостта и бързината на мисис Крачит и момичетата. Те ще бъдат свършени доста преди неделя, каза той.
— Неделя! Тогава значи, че си отишъл днес, Робърт? — отбеляза жената.
— Да, мила — отвърна Боб. — Бих желал да можеше ти да отидеш. Би ти подействувало добре да видиш колко зелено е това място. Но ти ще го виждаш често. Обещах му, че ще отида там в неделя. Моето мъничко, мъничко детенце! — изхълца Боб. — Мъничкото ми детенце.
Той изведнъж заплака. Не можеше да се сдържи. Ако можеше да го стори, той и детето му може би щяха да се намират по-далеч един от друг, отколкото бяха.
Боб излезе от стаята и се качи в стаичката горе, която беше весело осветена и украсена за Коледа. Близо до детето имаше един стол и се виждаше, че неотдавна някой е седял на него. Клетият Боб се отпусна на стола и след като помисли малко и се поуспокои, той целуна малкото личице. Беше се примирил с онова, което се беше случило и слезе долу отново щастлив.
Всички се събраха край огъня и разговаряха; момичетата и майката продължаваха да работят. Боб им разказа за изключителната доброта на племенника на мистър Скрудж, когото бе виждал едва веднъж и който, като го срещнал него ден на улицата и забелязал, че изглежда малко — „малко унил, знаете“, запитал какво го е опечалило. „При което — заяви Боб, — тъй като никой джентълмен не говори така мило като него, аз му казах какво е станало.“ — „Искрено съжалявам, мистър Крачит — рече той, — и искрено жаля добрата ви съпруга, мистър Крачит“ — каза той. Между другото как е разбрал за това, не знам.
— Как е разбрал какво, мили?
— Ами че това, дето си добра съпруга — отвърна Боб.
— Всички го знаят! — заяви Питър.
— Съвсем права забележка, момчето ми! — възклик на Боб. — Надявам се, че хората го знаят. „Искрено съжалявам добрата ви съпруга. Ако мога по някакъв начин да ви помогна—каза той, като ми подаде картичката си, — ето къде живея. Моля, отнесете се до мене.“ Вижте какво, думите му ми доставиха удоволствие не заради това, че би могъл да направи нещо за нас, колкото заради любезността му. Наистина изглеждаше, като че ли е познавал нашия Мъничък Тим и че ни съчувствува.
— Сигурна съм, че той е добра душица! — рече мисис Крачит.
— Ти би се уверила още по-добре в това, мила, ако го видеше и заговореше с него — отвърна Боб. — Никак не бих се учудил — забележи какво ти казвам, — ако той намери на Питър по-добро място.
— Само го чуй какво казва, Питър — обади се мисис Крачит.
— И тогава — извика една от девойките — Питър ще се сдружи с някого и ще се установи на самостоятелна работа.
— Ама че и вие сте едни! — отвърна Питър, като се ухили.
— Съществува вероятност това да стане след някой и друг ден, макар че има достатъчно време, мила. Но както и когато да се отделим едни от други, сигурен съм, че никой от нас няма да забрави бедния Мъничък Тим, нали? Нито тази първа раздяла с наш близък човек?
— Никога, татко! — извикаха всички.
— И знам — каза Боб, — знам, мои мили, че когато си спомним колко търпелив и кротък беше той, макар да беше мъничко, мъничко дете, ние няма безпричинно да се караме и правейки това, да забравяме бедния Мъничък Тим.
— Не, никога, татко! — отново извикаха всички.
— Много съм щастлив — каза дребният Боб. — Много съм щастлив!
Мисис Крачит го целуна, дъщерите му го целунаха, двете малки Крачитчета го целунаха, а Питър и той си стиснаха ръце. Дух на Мъничкия Тим, детската ти същина бе от бога!
— Призрако — каза Скрудж, — нещо ми подсказва, че наближава мигът на раздялата ни. Знам това, но не ми е известно как. Кажи ми, кой беше човекът, когото видяхме да лежи мъртъв?
Призракът на Коледата, Която Тепърва Ще Дойде, го поведе, както и по-рано — макар че в различно време, както му се стори: нещо повече, при тези последни картини нямаше ред, освен дето бяха в бъдещето — и представляваха места, където се събират делови хора, но не му показа самия него. И още нещо — призракът не се спираше за нищо, а вървеше направо към желаната си в момента цел, докато Скрудж не го помоли да спре за малко.