— На тази уличка — каза Скрудж, — по която сега бързо минаваме, е мястото, където работя и е било такова от дълго време. Виждам къщата. Нека зърна какво ще съм в бъдните дни!
Призракът спря; ръката сочеше другаде.
— Къщата е ей там — възкликна Скрудж. — Защо сочиш другаде?
Безмилостният пръст не се помръдна.
Скрудж забърза към прозореца на канцеларията си и погледна вътре. Тя все още беше канцелария, но не неговата. Мебелите не бяха същите и фигурата на стола не беше неговата. Привидението сочеше все в същата посока.
Скрудж отново се присъедини към него и като се чудеше защо и къде е отишъл той самият, придружи призрака, докато стигнаха една желязна порта. Скрудж се спря н се огледа, преди да влезе.
Гробище. Тук, значи, лежеше под земята клетникът, чието име щеше сега да научи. Достойно място беше. Оградено с къщи; обрасло с трева и бурени, зеленината на смъртта, не на живота; затлачено от прекалено много гробове; претъпкано от онова, за което е жадувало. Достойно място!
Призракът стоеше сред гробовете и сочеше към един. Той закрачи към него разтреперан. Привидението беше точно такова, каквото и по-рано, но Скрудж се боеше, че съзира нов израз в мрачната му фигура.
— Преди да се приближа повече до камъка, който сочиш — каза Скрудж, — отговори ми на един въпрос. Това са сенки на неща, които ще се случат, или са сенки на неща, които само могат да се случат? — Призракът продължаваше да сочи надолу към гроба, до който беше настанал.
— Пътищата човешки подсказват какъв може да им бъде краят, към който те трябва да доведат, ако се върви упорито по тях — заяви Скрудж. — Но ако човек се отклони от своя път, краят му ще се промени. Кажи, че е така относно онова, което ми показваш!
Призракът стоеше неподвижен, както и преди.
Скрудж се затътри към него, цял разтреперан; и като следваше пръста, прочете върху камъка на запуснатия гроб собственото си име, Ебенизър Скрудж.
— Аз ли съм оня човек, който лежеше на кревата? — извика той, като коленичи.
Призракът посочи от гроба към него и отново към гроба.
— Не, призрако! О, не, не!
Пръстът не се помръдваше.
— Призрако! — извика той, уловил се здраво за дрехата му. — Чуй ме. Аз вече не съм човекът, който бях. Нямаше да бъда човекът, който е трябвало да съм бил, ако не беше общуването ми с тебе. Защо ми показваш това, щом за мене няма никаква надежда?
За първи път ръката се затресе.
— Добри призрако — продължи той, като падна пред него на земята, — твоята същина посредничи за мене и ме жали. Дай ми уверение, че все още мога да променя тези сенки, които ти ми показа, като изменя живота си!
Милостивата ръка потрепна.
— Аз ще почитам Коледата в сърцето си и ще се опитвам да я чествувам цялата година. Ще живея в миналото, настоящето и бъдещето. Духовете и на трите ще се борят вътре в мене. Няма да пренебрегвам поуките, които те ми дават. О, кажи ми, че мога да залича написаното на този камък!
В страданието си той улови призрачната ръка. Тя се опита да се освободи, но молбата му даваше сили и той я задържа. Обаче духът беше още по-силен и го отблъсна.
Вдигнал ръце в последна молба да бъде променена участта му, той забеляза промяна в качулката и облеклото на привидението. То се сви, отпусна се и се превърна в страничен стълбец на креват.
СТРОФА ПЕТА
КРАЯТ
Да! И стълбецът беше неговият собствен! Креватът беше неговият, стаята беше неговата. Но най-хубавото, най-чудесното от всичко беше, че времето пред него беше лично негово, да му даде възможност да се поправи!
— Ще живея в миналото, настоящето и бъдещето! — повтори Скрудж, като се измъкна от леглото. — Духовете и на трите ще се борят вътре в мене. О, Джейкъб Марли! Да възхвалим небето и Коледата за това! Изричам го на колене, стари Джейкъб; на колене!
Той беше така сащисан и така пламтеше от добрите си намерения, че прегракналият му глас просто не съответствуваше на призива му. Беше буйно плакал в борбата си с привидението и лицето му беше мокро от сълзи.
— Не са свлечени — извика Скрудж, като диплеше с две ръце една от завесите на леглото му, — не са свлечени с все халки. Те са тук — аз съм тук — сенките на нещата, които са могли да се случат, могат да бъдат разпилени. Ще бъдат. Знам, че ще бъдат!
През всичкото това време ръцете му бяха заети с дрехите му; обръщаха ги наопаки, слагаха ги на тялото му с горната част надолу, разкъсваха ги, разхвърляха ги, вършеха с тях какви ли не чудесии.