Облече се „в най-хубавите си дрехи“ и най-после излезе на улицата. До това време хората вече се лееха като поток, както ги беше видял с Духа на Настоящата Коледа; и като вървеше със скръстени на гърба ръце, Скрудж поглеждаше всеки човек с радостна усмивка. С една дума, изглеждаше така покоряващо приятен, че трима или четирима добродушни хорица рекоха: „Добро утро, сър. Весела ви Коледа!“ И по-късно Скрудж честичко повтаряше, че от всички весели звуци, които някога е чувал, тези са му звучали най-весело.
Не беше отишъл далеч, когато зърна да идва към него внушителният джентълмен, който беше влязъл в кантората му предишния ден и бе казал: „Скрудж и Марли“, нали? Нещо го прободе в сърцето, като си помисли как този стар джентълмен щеше да го погледне, когато се срещнат, но той знаеше какъв път лежеше право пред него и го пое.
— Скъпи ми господине — каза Скрудж, като забърза и улови стария джентълмен с двете си ръце. — Как сте? Надявам се, че вчера сполучихте. Беше много мило от ваша страна. Весела ви Коледа, сър!
— Мистър Скрудж?
— Да — рече Скрудж. — Така се наричам и се боя, че може и да не ви е приятно. Позволете ми да ви поискам извинение. И ще имате ли добрината…
Тук Скрудж зашепна в ухото му.
— Господи, боже мой! — извика джентълменът, сякаш му бяха отнели дъха. — Скъпи ми мистър Скрудж, сериозно ли говорите?
— Моля ви — рече Скрудж. — Ни едно пени по-малко. В сумата са включени много стари дължими плащания, уверявам ви. Ще ми направите ли тази услуга?
— Скъпи ми господине — каза другият, като му стисна ръката. — Не знам какво да кажа на такава щедр…
— Не казвайте нищо, моля — отвърна Скрудж. — Елате някой ден да се видим. Ще дойдете ли да се видим?
— Ще дойда! — извика старият джентълмен. И беше ясно, че възнамерява да го стори.
— Благодаря — рече Скрудж. — Много съм ви задължен. Благодаря ви петдесет пъти. Господ да ви благослови!
Той отиде на черква и се разхождаше из улиците и наблюдаваше хората как бързат нагоре-надолу, и милваше деца по главата, и заговаряше просяци, и поглеждаше надолу в кухните на къщите и нагоре в прозорците; и откри, че всичко можеше да му достави удоволствие. Никога не си беше представял, че една разходка и каквото и да било — би могло да му донесе толкова щастие. Следобеда се запъти към къщата на племенника си.
Мина покрай вратата десетина пъти, преди да събере смелост да се качи и да почука. Но се втурна и го направи.
— Господарят ти в къщи ли е, мила? — запита Скрудж момичето. Мило момиче! Много.
— Да, сър.
— Къде е той, миличка? — запита Скрудж.
— В трапезарията, сър, заедно с господарката. Ще ви придружа до горе, ако обичате.
— Благодаря. Той ме познава — каза Скрудж, поставил вече ръка на вратата на трапезарията. — Ще вляза тук, мила.
Той натисна леко дръжката и показа лице вътре иззад вратата. Те бяха отправили поглед към масата, която беше чудесно наредена; защото младите домакини са все неспокойни относно този вид неща и държат винаги всичко да е наред.
— Фред! — възкликна Скрудж.
Боже мили, как племенницата му по сватовство се сепна! Скрудж беше забравил за момента, че тя обича да седи в ъгъла с нозе на малко столче, иначе в никакъв случай не би го направил.
— Я виж ти, я виж ти! — извика Фред. — Кой е?
— Аз съм, вуйчо ти Скрудж. Дошъл съм на вечеря. Ще ме приемеш ли, Фред?
Да го приемел! Слава, богу, че не му откъсна ръката, докато я тръскаше. В пет минути той вече се чувствуваше като у дома си. Нищо по-сърдечно не можеше да си представи. Племенницата му изглеждаше по същия начин. Същото това важеше за Топър, когато той дойде. И за-кръгленичката сестра, когато тя дойде. И за всички, когато те дойдоха. Чудесна компания, чудесни игри, чудесна задушевност, чудесно щастие!
Но на следното утро той отиде рано в канцеларията. О, отиде там рано. Дано само отиде там пръв и хване Боб Крачит, че закъснява! Точно това си беше намислил.
И го направи; да, направи го! Часовникът удари десет. Никакъв Боб. И четвърт. Никакъв Боб. Той закъсня цели осемнадесет и половина минути. Скрудж седеше с широко отворена врата на стаята си, за да може да го види като влиза в „цистерната“.
Беше си свалил шапката, преди да отвори вратата; и шала. За секунда беше вече на стола си, пишейки бързо с перото си, сякаш искаше да застигне девет часа.
— Ехей! — изръмжа Скрудж с обичайния си глас, доколкото изобщо можеше да го имитира. — Какво означава това, да пристигаш тук по това време на деня?