— Глупости! — каза Скрудж и се заразхожда из ггаята.
След няколко обиколки той отново седна. Като облегна глава назад в креслото си, погледът му се спря случайно върху един звънец, който висеше в стаята, свързан, по някаква забравена сега причина, с една стая на най-горния етаж на сградата. С голямо учудване и с някаква странна, необяснима уплаха Скрудж видя, че когато погледът му се спря на звънеца, той започна да се люлее. Отначало се люлееше така лекичко, че едва издаваше звук; но скоро прокънтя високо, като същото сториха всички звънци в къщата.
Това трая може би половин минута или една минута, но изглеждаше като цял час. Звънците спряха, както и бяха започнали, едновременно. Бяха последвани от дрънчене, идващо дълбоко отдолу; сякаш някакъв човек влачеше тежка верига над бъчвите в мазето на търговеца на вино, Тогава Скрудж си спомни, че е чувал как призраците в обитавани от духове къщи имат обичай да влачат вериги. Вратата на мазето се отвори изведнъж с кънтящ звук, а после той чу шумът да се засилва все повече на по-долните етажи, сетне да се качва по стълбите; сетне да се приближава право към вратата му.
— И все пак това са глупости! — рече Скрудж. — Няма да го повярвам.
Цветът му обаче се промени, когато, без да спира, нещото се промъкна през тежката врата и влезе в стаята пред очите му. При влизането му замиращият пламък лумна, сякаш извика: „Познах го! Духът на Марли!“ — и се сниши отново.
Същото лице: съвсем същото. Марли със своята плитка, обичайната си жилетка, тесни панталони и високи обувки; техните пискюли щръкнали подобно на плитката му, на полите на жакета му и на косата по главата му. Веригата, която тътреше, беше закопчана около кръста му. Тя беше дълга и го опасваше като опашка; и беше направена (защото Скрудж се взря в нея отблизо) от каси за пари, ключове, катинари, счетоводни книги, нотариални актове и тежки стоманени кутии. Тялото му беше прозрачно, така че Скрудж, като го наблюдаваше и погледът му проникваше през жилетката, можеше да види двете копчета на гърба на жакета му.
Скрудж често бе чувал да казват, че Марли нямал вътрешности, но никога досега не го беше вярвал.
Не, дори и сега не го вярваше. Макар че огледа обстойно целия призрак и го виждаше застанал пред него макар да усещаше вледеняващото въздействие на мъртво-студените му очи и да виждаше самата материя на сгънатата кърпа, омотана около главата и брадата му, той все още не вярваше на очите си и се възпротивяваше на сетивата си.
— Сега пък какво! — възкликна Скрудж, язвителен и студен както винаги. — Какво искаш от мен?
— Много! — Гласът на Марли, без никакво съмнение.
— Кой си ти?
— Попитай ме кой бях?
— Тогава, кой беше? — запита Скрудж, като повиши глас. — За призрак ти си много особен. — Искаше да каже „до известна степен“ (Тук има непреводима игра на думи с понятието „shade“ — „сянка“, но също и „намек за“, „незначително количество“.), но го замени с първото, като по-подходящо.
— Приживе бях твоят съдружник, Джейкъб Марли.
— Можеш ли — можеш ли да седнеш? — запита Скрудж, гледайки го съмнително.
— Мога.
— Стори го тогава.
Скрудж зададе този въпрос, тъй като не знаеше дали един толкова прозрачен призрак ще е в състояние да седне, и предположи, че ако това е невъзможно, ще е необходимо да се дава неудобно обяснение. Но призракът седна от другата страна на камината, сякаш беше напълно свикнал с това.
— Ти не вярваш в съществуването ми — забеляза призракът.
— Не вярвам — заяви Скрудж.
— Какво друго може да ти докаже реалното ми присъствие освен сетивата ти?
— Не знам — каза Скрудж.
— Защо се съмняваш в сетивата си?
— Защото — каза Скрудж — нещо малко може да им въздействува. Дори леко стомашно разстройство ги прави измамливи. Ти може да си несмляно парченце говеждо месо, капка горчица, троха сирене, къс недоварен картоф. Изглеждаш ми да имаш гръб, но не и гроб, каквото и да си в същност!