Скрудж нямаше много навика да пуска шеги, пък и точно тогава, искрено казано, съвсем не му беше до смешки. Истината е, че той се опитваше да бъде остроумен, за да отклони собственото си внимание и да потуши ужаса си; защото гласът на привидението смразяваше дори мозъка на костите му.
Да седи така, втренчен в тези неподвижни, смразени очи, и да мълчи, дори само миг, това страшно би го разстроило, чувствуваше Скрудж. Също така имаше нещо много страшно в обстоятелството, че около призрака витаеше някаква си негова собствена дяволска атмосфера. Самият Скрудж не можеше да я почувствува, но беше съвсем ясно, че е така; защото, макар духът да седеше напълно неподвижен, косата му, полите на дрехата му и пискюлите продължаваха да трепкат като от гореща пара, излизаща от пещ.
— Виждаш ли тази клечка за зъби? — запита Скрудж, като бързо поднови атаката си от въпроси поради току-що описаната причина, като желаеше, макар и само за миг, да отклони от себе си вперения поглед на привидението.
— Виждам — отвърна призракът.
— Ти не гледаш към нея — каза Скрудж.
— Но въпреки това я виждам — рече призракът.
— Значи така — отвърна Скрудж, — трябва само да се уловя на тази въдица, та до края на живота ми да ме преследват цял легион таласъми, изкалъпени от самия мене. Глупости, казвам ти — глупости!
При тези думи призракът нададе страшен вик и разтърси веригите си с такъв тягостен и ужасен шум, че Скрудж се хвана здраво за стола си, за да не се търколи в припадък. Но колко по-голям беше ужасът му, когато призракът дръпна омотаната около главата си превръзка, сякаш беше твърде горещо да я носи в стая, и долната му челюст се отпусна на гърдите му!
Скрудж падна на колене и стисна ръце пред лицето си.
— Милост! — промълви той. — Страшно привидение, защо ме измъчваш?
— Човече със земен ум — отвърна призракът, — вярваш ли в съществуването ми, или не?
— Вярвам — потвърди Скрудж. — Трябва да вярвам. Но защо привидения бродят по земята и защо идват при мене?
— От всеки човек се изисква — отвърна призракът — намиращият се в него дух да се движи сред себеподобните си и да обикаля надлъж и шир; и ако този дух не върши това през живота си, осъден е да го прави след смъртта си. Орисан е да се скита по света — о, горко ми! — и да наблюдава онова, в което не може вече да участвува, а е можел да участвува на земята и да го превърне в щастие!
Отново привидението нададе вик, разтърси веригата си и закърши призрачните си ръце.
— Окован си — каза Скрудж, като трепереше. — Кажи ми защо.
— Нося веригата, която си изковах приживе — отвърна призракът. — Направих я брънка по брънка и метър по метър; опасах се с нея по собствена воля. На т е б е ли ти е чужд видът й?
Скрудж трепереше все повече и повече.
— И не познаваш ли — продължи привидението — тежестта и дължината на тежката и дълга намотка, която самият ти носиш? Тя беше точно толкова тежка и дълга преди седем Бъдни вечери. И оттогава ти продължаваш да работиш върху нея. Тежка верига е тя!
Скрудж заоглежда наоколо си долу на пода, очаквайки да се види заобиколен от петдесет или шестдесет клафтера (Клафтер — мярка за дължина, равна на 1,82 м) желязна верига, но не виждаше нищо.
— Джейкъб — каза той умолително. — Старий Джейкъб Марли, кажи ми още нещо. Дай ми утеха с думите си Джейкъб!
— От мене не търси утеха — отговори призракът. — Тя идва от други области, Ебенизър Скрудж, и я носят други вестители, на друг вид хора. А и не мога да ти кажа каквото бих желал. Позволено ми е само още много малко. Не ми е даден отдих, не мога да остана, не мога да се помайвам никъде. Духът ми никога не е прекрачвал вън от нашата кантора — забележи! — приживе духът ми никога не е отивал отвъд тесните граници на нашата сарафска дупка; и изморителни пътища се простират пред мене!
Скрудж имаше навик, когато се замислеше за нещо, да слага ръце в джобовете на бричовете си. Разсъждавайки върху онова, което бе казал призракът, той стори това и сега, но без да вдига очи или да изправя коленете си, опрени о пода.
— Много бавно трябва да си я карал тая работа, Джейкъб — забеляза Скрудж с делови тон, макар и смирено и почтително.
— Бавно! — повтори призракът.
— Седем години мъртъв — промълви замислено Скрудж. — И през цялото време си пътувал?
— През цялото време — рече призракът. — Никаква почивка, никакъв мир. Вечното мъчение на разкаянието.
— Бързо ли пътуваш? — запита Скрудж.