— На крилата на вятъра — отвърна привидението.
— За седем години трябва да си избродил доста земя — забеляза Скрудж. Като чу това, призракът нададе нов вик и така страхотно задрънча с веригата си сред мъртвата тишина, че нощният пазач с право би взел това за нарушение на реда.
— О! Роб, окован, двойно привързан с верига — извика привидението, — да не знаеш, че трябва да изминат векове на труд, непрестанен за безсмъртни твари, и че тази земя трябва да навлезе във вечността, та чак тогава доброто, на което тя е податлива, да даде плода си! Да не знаеш, че всеки дух християнски, който работи усърдно в малката си област, каквато и да е тя, ще разбере, че животът му на смъртен е твърде кратък за многото полезни неща, дето е могъл да стори. Да не знаеш, че и най-голямото разкаяние не може да поправи вредата от прахосаните възможности на един цял живот! Да, такъв бях аз! О, такъв бях аз!
— Но ти винаги си бил добър делови човек, Джейкъб — каза със заекване Скрудж, който сега взе да вижда и себе си в същата светлина.
— Делови човек! — извика призракът, като отново закърши ръце. — Човечеството трябваше да бъде мое дело. Общото благоденствие трябваше да бъде мое дело; благотворителността, милосърдието, снизхождението и щедростта, те всички трябваше да бъдат мое дело! — Той вдигна веригата си на една ръка разстояние, сякаш тя беше причината за цялата му безплодна мъка, и отново я захвърли тежко на земята.
— По това време на изнизващата се година — каза привидението — аз страдам най-много. Защо вървях сред множества от мои събратя със сведени очи и нито веднъж не ги повдигнах да зърна онази благословена звезда, която отведе мъдреците до една бедна стряха? Нямаше ли бедни домове, към които светлината й би отвела мене?
Скрудж беше страшно поразен, като слушаше привидението да говори такива неща, и цял се затресе.
— Чуй ме! — извика призракът. — Времето ми почти е изтекло.
— Чувам те — рече Скрудж. — Но не бъди жесток към мене! Не говори с надути фрази, Джейкъб! Моля ти се!
— Как става така, че се явявам пред тебе в образ, който можеш да видиш — това не мога да кажа. Седял съм невидим край тебе не веднъж и не дваж.
Тази мисъл не беше приятна, Скрудж потрепера и изтри потта от челото си.
— Този дял от наказанието ми не е лек — продължи привидението. — Дошъл съм тук тази вечер да те предупредя, че все още имаш възможност и надежда да избегнеш моята участ. Възможност и надежда, които аз ще ти осигуря, Ебенизър.
— Винаги си ми бил добър приятел — каза Скрудж. — Благодаря ти!
— Ще те навестят — подхвана привидението — три призрака.
Лицето на Скрудж се сведе в уплаха почти толкова, колкото се беше свело лицето на призрака.
— Това ли са възможността и надеждата, за които спомена, Джейкъб? — запита той с разтреперан глас.
— Да.
— Не — не бих желал това — рече Скрудж.
— Без тях — каза призракът — за тебе не ще има надежда да избегнеш пътя, по който вървях аз. Очаквай първия утре, когато камбаната удари един часа.
— Не могат ли и тримата да дойдат наведнъж и всичко да се свърши, Джейкъб? — намекна Скрудж.
— Очаквай втория следващата нощ в същия час. Третия на следващата, когато последният удар на дванадесетия час престане да трепти. Не очаквай да ме видиш повече; и се погрижи, заради самия себе си, да не забравиш какво сме разговаряли!
След като изрече тези думи, привидението взе своето парче плат от масата и го омота около главата си, както по-рано. Скрудж разбра това от енергичния звук на зъбите, когато челюстите му се долепиха една до друга от превръзката. Той се осмели да вдигне отново очи и видя своя свръхестествен гостенин да го гледа изправен, с веригата, навита над и около ръката му.
Привидението се отдалечи заднишком; и при всяка негова стъпка прозорецът се попривдигаше малко, така че когато призракът стигна до него, той беше широко разтворен. После кимна на Скрудж да се приближи, което той стори. Когато двамата се озоваха на две крачки един от друг, призракът на Марли вдигна ръка, предупреждавайки го да не се приближава повече. Скрудж се спря.
Не толкова от послушание, колкото от изненада и страх: защото, когато привидението вдигна ръка, той дочу объркани шумове във въздуха; несвързани звуци на оплакване и отчаяние; стонове, неизразимо тъжни и изпълнени със самообвинение. След като послуша за миг, призракът се присъедини към скръбната погребална песен; и се понесе навън в пустата, тъмна нощ.
Скрудж се приближи до прозореца, обзет от безнадеждност и любопитство. Той погледна навън.
Въздухът беше изпълнен с привидения, които блуждаеха тук и там, като бързаха неспокойно и стенеха в своя бяг. Всяко от тях носеше вериги като призрака на Марли; неколцина (може би членове на корумпирано правителство) бяха завързани заедно; никои не бяха свободни. Мнозина бяха приживе лични познати на Скрудж. Той беше твърде близък с един стар призрак, с бяла жилетка, с огромна желязна каса, прикрепена за глезена му, и този призрак стенеше жаловито, че не може да помогне на една нещастна жена с малко дете, която видя долу на един праг. Очевидно нещастието на всички тях идваше от това, че се мъчеха да се намесят за добро в човешките работи, но бяха изгубили завинаги тази способност.