Дали тези същества изчезнаха в мъглата, или мъглата ги бе обвила, той не можеше да каже. Но те и техните призрачни гласове се изгубиха едновременно; и нощта стана пак такава, каквато си беше, когато той се прибра в къщи.
Скрудж затвори прозореца и огледа вратата, през която призракът бе влязъл. Беше двойно заключена, както я бе заключил със собствените си ръце, и никой не беше пипал резетата. Опита се да каже: „Глупости!“, но спря на първата сричка. И тъй като много се нуждаеше от почивка, било поради преживените чувства, било поради изморителния ден, било от това, че бе надзърнал в невидимия свят, или от тягостния разговор с призрака, или от късния час, Скрудж веднага си легна, без да се съблича, и в миг потъна в сън.
СТРОФА ВТОРА
ПЪРВИЯТ ОТ ТРИТЕ ПРИЗРАКА
Когато Скрудж се събуди, беше толкова тъмно, че като погледна от леглото си, едва можа да различи прозрачния прозорец от матовите стени на стаята си. Опитваше се да прониже мрака с острите си като на пор очи, когато часовникът в кулата на една съседна черква оповести четирите четвъртинки. И той зачака да чуе кой час ще удари.
За негово голямо удивление тежкият звън продължи от шест на седем, и от седем на осем, и последователно чак до дванадесет; после спря. Дванадесет! Минаваше два, когато си беше легнал. Часовникът грешеше. Ледена шушулка трябва да беше влязла в механизма му. Дванадесет!
Той докосна пружината на своя репетир, за да коригира този тъй чудноват часовник. Бързият му слаб пулс отброи дванадесет и спря.
— Та това е невъзможно — каза Скрудж, — да съм проспал цял ден и много часове на още една нощ. Невъзможно е нещо да е станало със слънцето и сега да е дванадесет по обед!
Тъй като тази мисъл беше много смущаваща, той се измъкна от леглото и отиде пипнешком до прозореца. Трябваше да изтрие скрежа с ръкава на халата си, за да може изобщо да види нещо; пък и тогава видя много малко. Можеше да долови само, че все още е много мъгливо и страшно студено и че не се чува никакъв шум на хора които да се движат насам-нататък и да вдигат глъч и врява, както безспорно щеше да бъде, ако нощта бе изместила светлия ден и се бе настанила над света. Това беше голямо облекчение, защото текстът: „Три дни след представянето на този чек изплатете на мистър Ебенизър Скрудж или по негова заповед“ и така нататък, би се превърнал просто в обикновена американска държавна облигация, ако изобщо нямаше дни, чрез които да се мери времето.
Скрудж отново си легна, като мислеше и мислеше, и мислеше върху това още и още, и още, и нищо не можеше да разбере. Колкото повече размишляваше, толкова повече се озадачаваше; и колкото повече се стараеше да не мисли, толкова по-усилено мислеше.
Призракът на Марли страшно много го тревожеше. Всеки път, когато вътре в себе си решаваше, след зряло обсъждане, че всичко е било сън, умът му, подобно на освободена здраво навита пружина, отскачаше назад в началното си положение и представяше същия проблем да бъде разнищен отново.
„Сън ли беше, или не?“
Скрудж лежа в това състояние, докато часовникът отново удари три четвъртия час, и внезапно си спомни, че призракът го беше предупредил за някакво посещение когато часовникът ще удари един. Той реши да лежи буден до изминаването на часа; и като се има предвид, че вече нямаше да може да заспи, също както нямаше да може да отиде в рая, това беше, изглежда, най-мъдрото решение по силите му.
Четвъртинката час така бавно минаваше, та той неведнъж се убеждаваше, че навярно неволно е задрямал и е пропуснал да чуе часовника. Най-после напрегнатото му ухо чу.
— Дан, дан!
— Ето я четвъртинката — рече Скрудж.
— Дан, дан!
И половина! — каза Скрудж.
— Дан, дан!
— Три четвърти до часа — каза Скрудж.
— Дан, дан!
— Ето и целия час — каза тържествуващо Скрудж, — и нищо друго!
Изрече това, преди да удари часовникът, който сега зазвъня с дълбок, мрачен, кънтящ, меланхоличен тон, оповестяващ ЕДИН. В миг стаята се освети и завесите на леглото се дръпнаха настрани.