Карън Суон — Коледна тайна
На Сали, Мари и Марни —
моите три грации
Пролог
Заливът Килнотън, остров Айла, западният бряг на Шотландия, 30 април 1932 г.
Ето там.
Първият път, когато се спасил от смъртта, е било там, в онези опасни води, които се простират от тук до бреговете на Ирландия. Но сега, като гледаше от тези скали, в този ден, когато морето потрепваше светло и гладко като небесносиня коприна, тя не виждаше и следа от ужаса на онази далечна нощ, когато бурни ветрове бушували над повърхността на морето и оръдия стреляли под нея.
Загледа се към хоризонта, а вятърът в лицето й сякаш й помагаше да диша и я връщаше към живота. Тук се чувстваше по-близо до него и мислеше, че ако се помоли достатъчно силно, може да види стъпките му в пясъка, да усети аромата му, донесен от вятъра. О, само ако този остров беше запазил нещо от него в прегръдката си! Хазяйката й беше казала, че семената на яркожълтите храсти прещип, които растяха по хълмовете, можеха да останат заспали в почвата четиридесет години и пак да поникнат. Не можеше ли да се надява за една такава частица от него?
Но надеждата е изгубена и беше изгубена преди много години. Смъртта го бе преследвала, тракайки с челюсти към глезените му за втори път, отказвайки да го остави да се измъкне. Беше се борил толкова упорито, така казаха онези мили непознати с техните дълбоки гласни и спокойни очи. Няколко пъти помислили, че е изчезнал, но той отново се измъквал от треската като призрак от мъглата, с хлътнали страни и задъхан от борбата.
Беше силен, казаха те, имаше нежна усмивка, очи, които нашепваха, ръце, които танцуваха. Дори и след толкова години тук го помнеха, бяха му се възхищавали.
И като си помислеше, че някога беше неин…
Затвори очи и остави вятърът да я брули. Той бе й принадлежал и смъртта — макар и да бе успяла на третия опит — не можеше да й отнеме това.
Някакъв шум — глас? — достигна до ушите й и когато се огледа, видя една жена да идва към нея. Въпреки че вятърът играеше с косата й като коте, което тича след връвчица, тя се движеше с лекота и грация. Беше стройна и бърза, с умни очи и аристократична осанка. Но въпреки че красотата й беше деликатна, в нея нямаше никаква крехкост. Изглеждаше силна и решителна. Страховита.
— Вие ли сте американката? — попита направо жената, отправила към нея блеснали очи.
— Да.
Жената въздъхна веднъж и кимна.
— Казаха ми, че ще ви намеря тук. Помислих, че съм ви пропуснала.
— Какво има?
— Преди да заминете… има нещо, което трябва да узнаете.
Но тя вече знаеше. Инстинктът й го казваше.
Той беше принадлежал и на нея.
Първа глава
— Офисът на Алекс Хайд.
Отсеченият глас на Луиз Кенеди прониза тишината на постланата с дебел килим стая, в която неподвижността на въздуха се нарушаваше само от ароматния полъх на белоснежните божури.
— Не, съжалявам, няма я. Кой се обажда?
Пръстите й с френски маникюр потрепнаха над клавиатурата и спряха, а курсорът на екрана запримигва, докато тя чакаше името. От дясната страна на клавиатурата проблесна червена светлина. Звънеше друг клиент — тя беше като ръководител полети, който насочва непрекъснатия поток от кацащи самолети: насочи ги, подреди ги, приземи ги.
— Ще ми трябва име, за да може тя да… — внимаваше да не диша в микрофона, прикрепен към слушалките, докато клиентът се бавеше и не й вярваше, несвикнал да му казват „не“. Пръстите й помръднаха във въздуха, сякаш въртеше писалка, нетърпелива да продължи. Червената светлина продължаваше да мига. Трябваше да вдигне в следващата минута. Човек никога не знаеше кога може да е нещо спешно, а на това ниво спешно означаваше точно това — можеше да става въпрос за работата, състоянието или дори самия живот на някого.
— Не, не е възможно. — Гласът на клиента стана по-остър и тя повдигна тънката си вежда. — Защото е в Ню Йорк. — Погледът й отново се насочи към червената светлина.
— Това е поверителна информация — изрече по-рязко тя, свикнала да се справя с хора с високо самомнение. Това беше може би общата най-важна черта за всички клиенти на Алекс и вероятно беше и основната причина, която им позволяваше да станат нейни клиенти. — Но мога да й предам да ви се обади. Тя знае ли за какво става въпрос? — Пръстите й потрепнаха отново.