— Не? — попита тя, без изобщо да се обижда. — И защо?
— Защото Локи не е точно… — Хеймиш я погледна и внезапно прехапа език. — Ами, скоро ще разберете и сама.
Разочарована от сдържаността му, Алекс се обърна отново напред и седна по-изправена.
— Имате ли поне някои съвети как да се държа с шефа?
— Аха — разсмя се Хеймиш. — Бъдете внимателна, не си правете труда да го лъжете и никога не го докарвайте дотам, че да поиска да удря с юмрук в стената.
— Защо не? — намръщи се Алекс.
— Защото ще удари с юмрук в стената.
— О. Разбирам — изрече тя, докато продължаваха по пътя, преваляйки един хълм, и пред тях се откри нова шир от поляни, овце и почти нищо друго. — Добър съвет. Ще го имам предвид.
Трета глава
Домът на уискито „Кенталън“ беше в един малък, извит залив точно до пристанището. Пред него сивият Северен канал все още бушуваше със сдържана заплаха, но в прегръдката на залива водата беше спокойна като в езеро и толкова чиста, че дори и от това разстояние Алекс виждаше разклонени водорасли, които се полюшваха в светлата вода. Сушата в далечната страна на залива бавно се издигаше, оформяйки основите на впечатляващите, оцветени в пурпурно планини в далечината, а през няколко ливади се виждаха малка каменна църква и фермерска къща. Всички сгради на дестилационната фабрика бяха боядисани в бяло и с изключение на един ред триетажни постройки отзад и един комин, който сочеше към небето като пръст, бяха ниски и широки, със сламени покриви и неравни стени. По цялото протежение на една дълга сграда пишеше „Кенталън“ с големи черни букви, а в двора бяха подредени стотици бъчви. А по средата на всичко това се издигаше изоставен меден дестилатор, гладък и тумбест като огромна, метална глава лук.
— Пристигнахме. — Хеймиш угаси двигателя и скочи от колата, оставяйки ключовете вътре в нея.
Алекс го последва, вече забелязвайки детайлите — няколко колела, подпрени на една стена, рижава котка, заспала на една от бъчвите, звуците на мед, която се кове, бъчви, на които се слагат обръчите, бурета, които се обгарят, парата, която излиза от дестилаторите. До една от по-големите сгради беше паркиран камион и в момента група от набити мъже го товареха, като търкаляха огромни бъчви нагоре по рампи по начин, който беше виждала само в състезанията за силни мъже. Някои от тях бяха боядисани в червено по края и всичките имаха печат „Кенталън, от 1915“.
— Ако ви трябва шефа, офисът му е нататък — каза Хеймиш и се насочи към ниските сгради в средата на двора, на стената на едната от които бяха подпрени колелата.
— Да си взема ли пътната чанта? — попита тя, посочвайки към ленд ровъра.
— Не и ако не смятате да спите под бюрото — отговори Хеймиш.
Алекс го последва с изящните си обувки, като се опитваше да избягва локвите, а той вървеше през двора с широки крачки, без да обръща внимание на калните петна отзад на панталоните си, и погали автоматично по главата едно дребно ловджийско куче на бели и черни петна, което излезе да го посрещне, когато почука силно на вратата. Хеймиш влезе, без да изчака.
— Това е Рона — обърна се към нея той и хвърли озадачен поглед към очевидно празния офис. — Ха. Къде, по дяволите, е отишъл сега? — промърмори той. — Не се притеснявайте, тя не хапе. Кротка е до глупост — продължи Хеймиш, когато погледна назад и видя безпокойството на Алекс. — Диаболо е този, от който трябва да се пазите.
— Диаболо?
— Котката.
— Аха.
— Ами не знам къде е шефът — сви рамене Хеймиш. — Казах му, че отивам да ви взема.
— Няма проблем. Сигурна съм, че няма да се забави — каза Алекс, отмести очи от кучето и се огледа наоколо. Стаята беше тъмна и с нисък таван, подът беше покрит с огромни, почернели каменни плочи, които бяха толкова стари, че бяха излъскани до блясък, а в камината отдясно на бюрото димеше и припукваше тихо малък огън. Алекс устоя на порива да запали настолната лампа — влажната, сива светлина зад прозорците изведнъж й се стори заслепяваща в сравнение с тази мрачна стая.
Как можеше някой да работи тук? — зачуди се тя и си спомни своя огрян от светлина офис с подово отопление, тапицираните с мека кожа удобни кресла и кораловата градина в големия, вграден в стената аквариум, който излъчваше мека синя светлина, идеална за успокояване на нейните изтощени главни изпълнителни директори.
— Ще отида да видя дали е при малцуването. Хъм… чувствайте се като у дома си — каза Хеймиш и изчезна през отворената врата.
Алекс и Рона отново се втренчиха една в друга, след това кучето въздъхна уморено, прекоси стаята и отново се настани пред огъня. Алекс не мръдна от мястото си, опитвайки се да си създаде първоначално впечатление за човека, който работеше на това място.