Разхвърляното бюро говореше, че е… разхвърлян. Тя сви устни при вида на пръснатите листове, разбъркани и скупчени по цялото бюро, две… не, три празни чаши от кафе, затрупани от подобни купчини, в далечния край се подаваше ръбът на чиния — тя почти се страхуваше да погледне, — в която бяха останките от вчерашния обяд (спагети болонезе?), под бюрото бяха изритани чифт кални маратонки с все още завързани връзки и подгънати отзад, сако и вратовръзка, все още в торбата от химическото чистене, висяха от един чифт рога на стената зад бюрото, като рогата бяха украсени и със златен гирлянд и… какво беше онова червеното? Алекс се приближи и се втренчи в нещо, което бе забелязала зад торбата от химическото чистене.
Сутиен.
На един широк перваз стоеше ваза в зелено и бяло, в стил вероятно от 1986 година, с няколко изоставени пръчки в нея, които, както предположи Алекс, някога са били цветя. Вероятно през 1986. От една от гредите на тавана висеше боксова круша и върху нея бяха закачени червени боксови ръкавици.
Тя огледа по-внимателно листовете върху бюрото — не изглеждаше да има някаква ясна система на подреждането им, като всеки от тях нямаше никаква връзка с тези върху или под него. Имаше доклад от Асоциацията на производителите на шотландско уиски за увеличаването на износа за Индия и Южна Америка, опис на наличностите на уиски, таблица с много големи цифри, копие на списание „Фийлд“, разпечатка на блог за любителите на уиски, каталог от „Сотби“ за редки вина и алкохолни напитки през 2012, картичка за рожден ден с шега за пърдене и подписана „От момчетата“, пожълтял вестник „Сън“, отворен на трета страница, работен календар за 2016 година (въпреки че беше отворен на 6 декември, днешната дата — Алекс не можеше да реши дали това го правеше повече или по-малко притеснителен)…
След като видя достатъчно, Алекс отстъпи назад и направи мислено едно бързо обобщение. От повърхностния поглед върху нещата можеше да каже, че този човек е разпилян, да, но освен това и хаотичен, движен от адреналин, прекалено близък със служителите, неорганизиран, разсеян. Накратко, вече можеше да заключи, че той действа непрофесионално и според нея не беше нужно много, за да повярва в мнението на Шолто, че този човек е и некомпетентен. Той оглавяваше най-голямата независима дестилационна фабрика за малцово уиски в Шотландия (следователно и в света) и въпреки това офисът му можеше да е на някой букмейкър или служител на паркинг.
Алекс се приближи до прозореца и се загледа навън към двора. Предпочиташе да наблюдава, без да я виждат — хората разкриваха истинската си същност, когато не знаеха, че ги наблюдават, а от това място можеше да вижда през отворените врати на сградата във формата на буквата „Г“ отсреща. Няколко човека с гумени ботуши, черни работни панталони и червени ризи с къси ръкави кръстосваха насам-натам, метейки пода на едно от помещенията отляво. До вратата един мъж на малко повече от двадесет говореше по телефона си. Хеймиш, точно отсреща, стоеше до плъзгащата врата и говореше на някого, който не се виждаше. Той не използваше много от езика на тялото, когато говореше, но Алекс видя достатъчно от начина, по който извъртя очи и наклони глава в нейната посока, за да разбере, че говори за нея.
Тя изчака. Той сложи ръце на хълбоците си. Нетърпение. Раздразнение.
Дали говореше с шефа? Дали той отказваше да дойде и да говори с нея? Шолто я беше предупредил, че изпълнителният му директор ще бъде враждебно настроен клиент.
Хвърли бърз поглед към спящото куче, излезе от офиса и прекоси двора към мястото, където стоеше Хеймиш. Когато влезе, попадна сред врявата в помещението, а Хеймиш погледна изненадано, виждайки я вече да протяга ръка към мъжа, който, както видя, беше малко над или в средата на тридесетте, с гъста руса коса, зачервено лице, лунички и най-пленителната усмивка, която някога беше виждала. Беше невероятно привлекателен и дори и от пръв поглед беше ясно, че той го съзнава.
Когато дланите им се срещнаха, тя се поздрави мълчаливо за оценката си за него. Ако трябваше да избере от редица заподозрени човека, когото да свърже с онзи офис, щеше да посочи него — арогантен, високомерен, надут. Защо да подрежда, след като някой друг можеше да го направи вместо него? Виждаше, че през целия си живот е бил привилегирован. Беше получавал всичко прекалено лесно. Той и бюрото му бяха създадени един за друг.
— Мистър Фаркар, аз съм Алекс Хайд — усмихна се тя и разтърси ръката му, стискайки я здраво, принудена да говори по-високо заради шума.