— Мис Хайд? Мисис? — попита той с чувствен акцент.
— Мис.
Усмивката му стана по-широка.
— Но ме наричайте Алекс, моля ви.
— Алекс — повтори той, като усмивката му ставаше все по-широка.
Тя замълча в очакване той да й отговори със същото и да предложи да го нарича Локлан, но когато той не го направи, тя добави:
— Очаквам с нетърпение да започна работа с вас, г-н Фаркар. Надявам се, че председателят ви ви е уведомил за пристигането ми?
— О, да, разбира се, всички получихме бележката — изрече той с истинска топлота, след което забеляза, че Хеймиш все още е там. — О, благодаря ти, приятел, аз ще поема нещата оттук нататък.
— Но…
— Казах, че ще се погрижа.
— Благодаря, че ме докарахте, г-н Макферсън — каза Алекс, докато Хеймиш се отдалечаваше с мрачно изражение, мърморейки тихо на себе си.
— Уф, не му обръщайте внимание. Той е типичният сърдитко от тази част на света. Надявам се, че пътувахте добре?
— Да, нямаше проблеми. Е, поне до ферибота. Не съм много добра в пътуванията по вода.
— Вълнението наистина е голямо, през следващите няколко дни се очакват бури. Имали сте късмет, че пристигнахте сега. Фериботът ще престане да се движи от шест часа тази вечер, докато отминат бурите.
— Колко прекрасно — усмихна се тя.
— Сериозно? — сплете той учудено вежди.
— Да, разбира се. Това е първото ми истинско преживяване от живота на остров — да си откъснат от сушата! — отговори развълнувано Алекс.
— О, разбирам. Е, според мен ще имаме достатъчно провизии, за да издържим — ухили се той. — Поне няма да останем жадни, това е сигурно!
— Точно така — съгласи се тя и сега се огледа истински наоколо. Помещението беше огромно, много по-голямо, отколкото изглеждаше, със сводест таван, отворен към гредите. Групи мъже се движеха забързани наоколо — някои сваляха обръчите на огромни дървени бъчви, други ги подреждаха на палети, някои от бъчвите отново се сглобяваха със стегнати метални обръчи и се качваха на конвейер, готови да бъдат обгорени. Алекс беше чела за процесите с такива подробности, че почти й се струваше, че вече ги е виждала.
— Това тук е впечатляващо. Колко хора работят във фабриката?
— Ъм… ъх, около… петстотин? Петстотин и петдесет? Нещо такова — отговори той, оглеждайки екипите, заети с тежката си работа.
— Така ли? Толкова много? — попита Алекс, наблюдавайки езика на тялото му, като през цялото време знаеше, че във фабриката работят точно триста четиридесет и един човека, както и още двадесет и четирима на различни позиции по света, а също и че на всеки човек, зает в директното производство, се падат три пъти повече хора в процесите на доставка на бутилките, бутилирането, етикетирането, опаковането, инспектирането, складирането и разпространяването. Това, че не знаеше броя на хората, на които плащаше, беше, меко казано, тревожно. Може и да беше привлекателен, много представителен ръководител, но само чар не беше достатъчен за осъществяването на печалби.
— Искате ли да ви разведа? Обикновено не го правя лично, но с удоволствие ще направя изключение за вас — предложи той.
Алекс кимна, запазвайки мнението си за себе си.
— Благодаря. Ще бъде много интересно.
Тя го остави да я изведе от сградата, в която стояха, и двамата тръгнаха по калдъръма към съседната сграда. След пристигането й на острова вятърът се беше засилил и Алекс виждаше бялата пяна на вълните в морето. Имаше само още няколко часа до спирането на ферибота, но тя се запита дали няма да го спрат и по-рано.
— И така, колко време ще останете с нас? — попита Локлан, отвори една плъзгаща се врата и отстъпи назад, за да влезе тя. — Надявам се достатъчно дълго, за да ви заведа на вечеря?
Алекс мина край него, без да се стресне — беше повече от свикнала с подобни предложения (макар и не на толкова ранен етап). Освен това съвсем ясно разбираше, че обикновено го правеха в опит да отклонят вниманието от работата към личността си.
— Ще бъда тук толкова дълго, колкото имате нужда от мен — отговори неопределено тя, поглеждайки го в очите. Това беше най-добрият метод за предотвратяване на недомислените опити за прелъстяване и твърдо отблъскване на илюзията за романтичен подтекст.
Е, определено успяваше.
— Чудесно — отговори Локлан с широка усмивка. — Значи уговорихме срещата.
Алекс се намръщи и понечи да го поправи, но в същия момент той се обърна и направи широк жест към няколко високи, червени геометрични машини, които по формата си приличаха на селскостопански.