— Значи, това са смилащите машини. Тук сухият малц…
Се смила. Да, Алекс знаеше това, но продължи да кима с интерес, докато той говореше, забелязвайки как протяга леко шия като някакъв тик, когато говори за бизнес, как разтрива глезен с левия крак, скръстил ръце на гърдите си. Изпращаше противоречиви сигнали, въпреки че според нея не го съзнаваше.
Последва го в друга сграда, където стояха две огромни цистерни, заемащи цялото пространство. Когато влязоха, един мъж в гащеризон вдигна очи.
— Здрасти — каза той, забелязвайки шефа, и понечи да се приближи до тях.
— Здрасти! Здрасти! — отговори бързо Локлан. — Не ни обръщай внимание. Само разглеждаме набързо. След малко ти се махаме от главата.
— Кой е това? — попита тихо тя, виждайки как мъжът се поколеба, след това кимна и се върна на работното си място.
— Това, ъм… това е Джок.
— Джок…?
Локлан вдигна вежди, изненадан, че тя настоява за още подробности.
— Джок, ъм, как му беше името…? — Последва дълга пауза. — Е, изхвръкна ми от главата. Ще си спомня.
— И какво прави Джок?
— Той е човекът, който работи при тези красавици — каза Локлан и посочи към огромните цистерни.
— О, той работи на смесителните бъчви? — попита Алекс, гледайки го внимателно.
— Знаете за…? — Очите на Локлан отново се разшириха. Лесно се изненадваше. Почти прекалено лесно. — Значи не сте пълна новачка в занаята.
— Точно обратното, боя се, че никога не бях пила и чаша уиски преди тази седмица…
— Нито глътка? — Локлан изглеждаше скандализиран.
— Боя се, че не е моята отрова, но не се съмнявам, че когато си тръгна оттук, ще съм истински познавач.
Той издаде звук на неодобрение.
— Няма да изпълним дълга си, ако това не се случи. И каква е обичайната ви напитка тогава? Не ми казвайте шприц с шампанско.
Алекс го погледна неодобрително.
— Водка. За предпочитане „Кауфман луксозен винтидж“. Дестилирана четиринадесет пъти и филтрирана два пъти.
— Изглежда силна.
— Чиста е. Никакъв махмурлук.
— Не обичате махмурлука.
— Някой обича ли го? Освен това нямам време. Не мога да си позволя да загубя дни, излежавайки се на дивана.
— Ау, но това са най-хубавите дни.
Алекс повдигна вежда, докато се усмихваше. Той, изглежда, не забелязваше дупката, която си копаеше. Непрофесионален, непродуктивен, неефективен… Шолто беше прав — Локлан беше разглезен и просто играеше ролята си. Заемаше длъжността само защото там го беше поставила смъртта на баща му. Задачата й щеше да е по-лесна, отколкото си беше представяла. Ако продължаваше така, щеше да си тръгне от острова до седмица.
— Е, боя се, че ние не можем да обещаем преживявания без махмурлук с „Кенталън“ — продължи той. — То идва от самата земя, по която стъпваме, така че е с торфен аромат, богато и сложно. Обещавам, че ако изпиеш бутилка от него, ще ти трябват слънчеви очила, за да отвориш хладилника на другата сутрин.
Алекс не можа да не се разсмее.
— Тогава ще внимавам да не пия повече от чаша.
Излязоха отново на двора — това не беше толкова развеждане из фабриката, колкото бъбриво въвеждане в живота тук, но й даваше възможност да го оцени в неутрална обстановка и до този момент той полагаше големи усилия да покаже авторитета си чрез флиртуване (мъжете често използваха ласкателствата като форма на ограничаване на влиянието) и небрежно поведение, което граничеше с разпуснатост (загатващо огромна увереност в способностите му). Но Алекс се запита как ли би се чувствал, седнал срещу нея в сесия лице в лице, когато няма да може да използва нито едно от тези средства.
— И така? Сега накъде? — попита тя, забелязвайки малка група жени да се появява от една дълга, ниска сграда в другия край на площада — това бяха първите жени, които виждаше тук. — Какво има там?
— Там е столовата. Искате ли да погледнете? Или…? — Той се огледа. — Или да отидем до сградата за малцуване? — посочи той към една висока сграда зад дясното й рамо.
Алекс видя жените да им хвърлят любопитни погледи, докато минаваха, като две от тях открито оценяваха издържания й изцяло в червено тоалет, а едната се усмихваше самодоволно и се опитваше да улови погледа на Локлан. Спомни си сутиена, а и Шолто й беше казал, че Локлан вече е имал няколко любовни връзки. С коя от тях? — зачуди се тя.
— Хъм? Не, ако си видял една сграда за малцуване, значи си видял всичките, нали така? — Отклони поглед и бавно се обърна. — А онова там какво е?
Алекс посочи към лъскавата, стъклена едноетажна сграда в най-далечния край на двора. Тя се намираше зад преустроените стопански постройки, където беше офисът му, и гледаше към една поляна и морето зад нисък каменен зид.