Знаеше, че думите й са попаднали в целта — Локлан се бе отказал от връзките си и с Джес, и със Скай, — но той не каза нищо.
Опита отново.
— Има един философ, Екхарт Толе, може би си чувал за него. Той е казал нещо, което помня: „Какво може да е по-безполезно, по-безумно от това да създадеш вътрешна съпротива към онова, което вече е факт?“. Чувал ли си го? — попита тя.
— Знам, че обичаш цитатите.
— Мисля, че трябва да слушам хората, които мисля, че са по-умни от мен — каза тихо тя. — Въпросът е, че ти се опитваш да се бориш с нещо, което вече съществува, което вече се е случило. Ти си прикован към миналото си, емоционално и физически. Поемаш пълната отговорност за това да предотвратиш поглъщането на компанията и затварянето на дестилационната, мислиш, че въпросът с работата на всички тези хора лежи на плещите ти, но не може да се очаква от нито един човек да направи това сам. Не е нито справедливо, нито реалистично. А също и не е вярно. Това е просто защитна мярка, която мозъкът ти е създал, за да те задържи тук, на това място, в тази компания, където винаги си бил. Като убеждаваш себе си, че не можеш да заминеш оттук заради доброто на дестилационната, това поставя проблема — заплахата — от това да продължиш напред, извън твоя контрол.
Локлан вече не я гледаше, а се бе втренчил мрачно в стената. Но от повдигането и спускането на гърдите му тя разбираше, че улучва чувствителни места.
— Какво те задържа тук, Локи…? Баща ти?
Както очакваше, при тези думи той стана, защото имаше нужда да се движи, да бъде активен, динамичен. Протегна ръце над главата си, придавайки се по-властен вид, скривайки факта, че се чувства уязвим.
— Разкажи ми за него — каза тя, наблюдавайки го как крачи и отказва да спре.
— Няма какво да разказвам.
— Знам, че е починал преди няколко години.
— Така е.
— Можеш ли да ми кажеш какво се случи?
— Умря от пиене. — Той почти изсъска тези думи. — Това се случи.
— Съжалявам — каза тихо тя и потрепери, когато видя болката му, внезапно изложена на показ и открита като пулсиращ тумор под обелена кожа. — Мога да си представя колко болезнено е било това за теб.
— Можеш ли? — Намекът за присмех се беше върнал. — Наистина? Или просто казваш каквото е подходящо?
Тя се поколеба.
— Всъщност и баща ми беше алкохолик. Знам как това може да разруши животи.
Той спря да крачи и я погледна.
— Господи, съжалявам. Не знаех.
— Ами, защо да знаеш? — сви рамене тя, принуждавайки се да се усмихне апатично. — Не е нещо, за което човек обича да говори, нали?
— Не.
Локлан отиде до най-близката маса и се облегна на нея, протегнал дългите си крака, кръстосани в глезените, вперил поглед в пода. Пое си дълбоко въздух и го задържа, след това въздъхна тежко, издишайки.
— Иронията е, че никога преди смъртта на майка ми не беше пил истински. — Той изсумтя леко. — Всички се шегуваха за това как никога не беше придобил навика да пие уиски, въздържател, собственик на дестилационна. Но когато мама почина… — Той замълча и отново си пое въздух. — Когато мама почина, това го съсипа. Мислеше, че вината е негова.
— Смятал е, че е можел да го предотврати? — Локи вдигна рязко глава, а тя сви рамене. — Дейзи ми каза. Съжалявам.
Той сви рамене, но усилието беше огромно, болка бе изкривила мускулите на лицето му, така че усмивката се бе превърнала в гримаса.
— Не, за нея беше избавление. Имаше дълга история на депресия. Мисля, че… ъм… част от мен винаги по някакъв начин го беше очаквала.
Алекс се втренчи в него, виждайки в този мъж момчето, което бе израснало с майка, знаейки, че един ден тя ще го изостави. Като го гледаше, сърцето й се късаше и трябваше да събере всичките си сили, за да остане седнала на стола с ръце, скръстени кротко в скута.
— Почти по-голям беше шокът, че когато тя почина, татко… се срина. — Локлан не каза нищо дълго време и Алекс не запълни мълчанието с баналности. Сега той беше вдигнал ръце нагоре, така че се кръстосваха над сърцето му. — Всъщност си спомням най-първото уиски, това, с което започна всичко — беше денят на погребението и когато се върнахме от гробището, той отиде право до бара и си наля три пръста. И веднага го изпи на един дъх. След това си наля още едно.