Той скръсти ръцете си още по-здраво, стискайки лакти с дланите си, главата му бе сведена, смалявайки се отново. Алекс усети, че копира действията му, без да може да си представи болката му от това да гледа как единственият му останал родител бавно се самоубива, чакайки деня, в който и той ще успее да го направи. Чудно ли беше, че няма доверие на хората, след като двамата, които би трябвало да го поставят преди всичко останало, го бяха поставили на края на опашката, бяха оставили неговите нужди на последно място? Бяха го забравили? Беше изоставен и предаден — от родителите си, от Скай…
— Той наистина се опитваше да се оправи. Няколко пъти мислех, че ще се справи. Поставяхме си малки цели, към които да се стреми — да отиде до Лордс за крикета, да победи в Макнаба… но тогава вече беше затънал прекалено дълбоко. Тялото му беше опустошено, а той нямаше сили да се бори с пристрастието си, то го бе завладяло напълно. — Той кимна, прехапвайки долната си устна. — Когато умираше, се извини за това, което беше направил, за това, че ме оставяше. И наистина вярвам, че съжаляваше.
— Но не можеш да му простиш.
Погледът му беше като блясъка на острието на меч.
— Още не.
— Мислиш ли, че може би вече започваш да му прощаваш?
— Как? Това какво променя?
— Защото сега виждаш със собствените си очи какво ти причинява, как влияе на взаимоотношенията ти, на кариерата ти. Затворен си в цикъл, който не можеш да прекъснеш — воюваш със семейството си и с борда на директорите си, тук няма нито един човек, на когото смяташ, че можеш да се довериш или на когото да разчиташ, работиш всеки ден, заобиколен от точно това, което е убило баща ти. Как е подходящо това положение? — Тя сви рамене. — Не е. Нещо трябва да се промени.
— И какво е то? Да напусна, така ли? Да им дам всичко, което искат?
— Не казах това. Но след като ти повдигаш въпроса, нека поговорим за това: ако за момент оставим настрана чувството ти за отговорност към работниците и общността, толкова ужасна ли е тази мисъл? Какво всъщност те задържа тук? Така нареченото наследство на тази компания не е ли само верига около шията ти?
Той се втренчи в нея.
— Наистина ли искаш да живееш така през следващите тридесет години? Пречейки на Шолто с дребни ходове и ответни действия? Какви са твоите мечти? Някога замислял ли си се изобщо да ги последваш, или си се озовал на този път, преди да имаш възможност да помислиш за това? Дали не си тук просто защото смяташ, че го дължиш на така нареченото наследство от родителите ти? И в крайна сметка какъв е смисълът? Това си е твоят живот.
Тя го наблюдаваше и видя как дишането му се учестява и силни емоции обагрят страните му. Виждаше в него нуждата да говори, блокажа в гърлото му. Тя усещаше същото в собственото си гърло, думи, които не можеше и никога нямаше да бъдат изречени, ръководещи сърцето й дори и сега, когато седеше пред него и се усмихваше сякаш тези усмивки бяха истински.
— Локи, Скай заминава след няколко дни. Има нова работа, излиза от сянката на баща си. Не мислиш ли, че това може да е твоят шанс ти също да излезеш от сянката на своя баща? Можеш да си с нея. Да започнеш някъде отначало.
— Ка…? Не, тя се омъжва — отговори той с мрачно изражение на лицето.
— Скай има съмнения.
Той се намръщи и отново отклони поглед.
— Защо ми казваш всичко това? Не може наистина да мислиш…
— Някога си бил щастлив с нея. Да, направила е грешка, голяма грешка, но предполагам, че и ти не си бил идеален. Баща ти е починал и ти си я отблъснал. Имаш още един шанс да поправиш нещата. Бъди щастлив, Локи! Избери щастието! Господи, ти наистина го заслужаваш.
Той стана и тръгна към нея.
— Алекс, ти не разбираш…
— Не. Ти не разбираш. — Тя преглътна, питайки се дали ще може да изрече думите. — Има нещо, което трябва да ти кажа. Нещо, което разбрах едва вчера и… Съжалявам, но новините не са добри.
Локлан пребледня.
— Какво има?
Тя си пое дълбоко въздух и срещна погледа му.
— Нали знаеш, че дядо ти е бил осиновен?
— Да — погледна я озадачено той.
Алекс прехапа устна.
— Осиновяването не е направено според закона.
— Какво? — Той изглеждаше объркан.
— Било е след войната, време на хаос. Хората напускали родните си места, имало изчезнали… Било е нормално хората да осиновяват сирачетата на приятелите и роднините си. Трябвало да се вършат толкова неща, че малко от тях си правели труда да преминат през законовите процедури за осиновяване. И изглежда, че прабаба ти е била една от тях.
— И какво… какво общо има това с каквото и да било? — намръщи се той. — Защо има значение дали дядо ми е бил осиновен по закона или не?