— Защото в устава на компанията е записано, че председателят и главният изпълнителен директор трябва да бъдат членове на семейството. А според правната дефиниция на „семейство“ това означава кръвни роднини или законно осиновени.
Локлан остана мълчалив известно време, сбърчил чело в опит да осмисли всичко това. Значи не номерата му на Рамбо в заседателната зала щяха да станат причина за уволнението му, а някакви нередовни документи?
— Откъде знаеш това?
— Случайно. Двете с мисис Пеги разглеждахме кутии със стари снимки. Имаше една на прабаба ти Клариса с дядо ти и мисис Пеги каза, че Клариса го осиновила след войната. Беше просто случаен коментар и в онзи момент изобщо не се замислих, но миналия ден чух в стола нещо, което ми го припомни. Отидох в църквата и проверих вписванията на енорията. И, разбира се, има свидетелство за брак и за смърт на дядо ти Джордж, но нищо повече. Служителят ми каза да проверя в интернет, което направих — прекарах последните няколко дни, докато ти беше в Единбург в търсене, — и въпреки че намерих акт за раждането му в Къмбрия, няма нищо за осиновяването му. Абсолютно нищо. Правно то изобщо не се е случвало.
Той я гледаше втренчено с неразгадаемо изражение на лицето.
— Не. Исках да кажа как точно се сдоби с подробности от устава на компанията?
Алекс преглътна, осъзнавайки грешката си. В притеснението си беше дала прекалено много обяснения, класически признак, че някой лъже — или ако не изрича директна лъжа, поне заобикаля истината.
— Обадих се на адвокатите ви в Единбург и те ми изпратиха копие.
— И защо ще го правят? — попита той тихо и бавно. — Ти не си акционер.
— Знам — отговори тя. — Но Шолто ми даде достъп до всичко.
В миг по лицето му се изписа недоверие, принадлежността й към противниковия лагер бе внезапно оголена.
— Каза всичко, което може да ми е в помощ да ти помогна… — изрече бързо тя.
— И как това ми помага? — попита настойчиво той. — Имаш ли някаква представа какво си направила? Не ми помогна! Прецака ме! Благодарение на твоето ровене в конфиденциални въпроси на семейството ми всичко, което всъщност успя да направиш, е да доведеш до знанието на адвокатите, че по закон не съм Фаркар. И може да си сигурна, че е само въпрос на време, преди това да стигне до Шолто!
— Знам и съжалявам! Намерението ми не беше такова — каза отчаяно тя, опитвайки се да го успокои, когато той започна да крачи из стаята. — И точно затова все още съм тук и ти казвам всичко това. Затова исках да направим това упражнение и сам да видиш, че ще си по-добре, много по-добре, далече оттук и от всички тях…
— Това? — Той посочи констелацията на пода, изрита листовете и изрече с презрение: — Мислиш, че това може да ме накара да се почувствам по-добре?
— Да, би трябвало! Ще си много по-щастлив, отколкото можеш да си представиш, ако не си закотвен тук! — Тя се приближи до него и сграбчи ръката му. — Подай си оставката, Локи. В устава има златен парашут. Вземи го. Остави всичко това и започни някъде отново! Това няма да е загуба. Ти не губиш! Ще бъдеш богат човек, пак ще имаш „Скоч Волтс“, новото си начинание, с което да продължиш. Върни си Скай. Може да превърнеш това в ситуация, от която само да спечелиш. Манталитет на изобилността, спомняш ли си? — Алекс остана без въздух и пусна ръката му, когато видя гнева в очите му. — Моля те, Локи. Нямаш избор. Няма как да спечелиш тази битка. Фактите са си факти — това е краят за теб тук.
Двадесет и седма глава
— Следваща спирка Америка! Аз печеля! — извика тя и започна да се върти с вдигнати във въздуха ръце, мачкайки лютичетата под краката си, а слънцето стопляше лицето й.
— Не е честно, ти тръгна по-рано! — възрази Ед, като наполовина се смееше и наполовина се задъхваше, докато се изкачваше на билото на склона, а като стигна горе, се остави да падне стремително сред високата трева. — Следващия път ще те бия — изпъшка той, търкулна се по гръб и протегна ръце над главата си.
— Винаги го казваш — разсмя се тя и се отпусна на земята до него, забелязвайки как меката пролет влива цвят по лицето му и играе своята роля на това прекрасно, диво и изоставено място, за да се върне той отново към живота. Гипсът вече беше свален от крака му и той почти през цялото време вървеше без бастуна — „само когато ти си тук“, беше й казала сестра Макленън по време на едно от безкрайните й мърморения към Клариса за това, че го изтощава.