Но Клариса беше сигурна, че знае какво е най-доброто за него. Двамата бяха прекарали часове, разхождайки се по извития, златист бряг, за да си възвърне той силите, тренирайки мускулите, които се бяха отпуснали, докато беше на легло. Спираха за почивка, когато той имаше нужда от това, и си правеха пикници с храната, която тя носеше, което означаваше, че той беше и напълнял. Бяха вървели, а накрая и тичали нагоре по полята и скалите, и той ставаше все по-здрав, поемайки морския въздух в дробовете си, а очите му вече грееха през цялото време — „само когато ти си тук“, беше повторила сестра Макленън.
Той отново беше станал човекът, който беше, преди да се удари в скалите, преди дори да се качи на кораба — оживен и забавен, с тих глас и екзотичен акцент и тъжни истории за планини, които правеха тези на Айла да приличат на къртичини. По един странен, срамен начин тя беше благодарна за всичко, което се беше случило онази нощ, за да го доведе тук: на германците за торпедото, което бе спряло кораба му и той не бе отминал бреговете им, на скалите за това, че бяха счупили костите му и го бяха направили пленник тук, когато всички останали войници си бяха тръгнали.
Клариса го наблюдаваше, докато дишането му се връщаше към нормалното, миглите му хвърляха сенки върху бузите му, дланите му галеха разсеяно тревата и той се радваше на меката топлина, а родната му земя беше на хиляди километри зад главата му и точно отвъд хоризонта. Толкова близо. Толкова далече.
Двамата изобщо не би трябвало да се срещнат. Ако светът не беше полудял, той щеше да е у дома, в Монтана, и нямаше да лежи на върха на хълм на един остров в Шотландия с момиче, което бе свързало собственото си оцеляване с неговото. Но двамата се бяха срещнали — болестта, войната, насилието, всичко грозно се бе съюзило, за да ги събере, и сега от това като по чудо се раждаше нещо красиво. Нощните звезди блещукаха по-ярко сега, когато тя знаеше, че той спи под тях, цветята кимаха по-красиво, защото той тичаше край тях. Понякога Клариса не знаеше дали ще може да понесе тази прекалено ярка красота, тази прекалено зряла сладост.
Легна до него, завъртя глава и се загледа в пълната луна, която изпълваше очите му, докато той също я гледаше. И изпита най-странното чувство, сякаш едновременно пада и полита, докосването на пръстите му върху нейните едновременно изгаряне и балсам. Беше най-хубавото нещо на света, а също и най-лошото, защото не можеше да продължи.
Защото нямаше да продължи. Беше се справила прекалено добре. Той отново беше здрав и силен, способен да се бие и повиквателната му беше дошла. Щеше да замине след десет дни.
Следваща спирка — Франция.
Културният център на селото беше една ниска, широка сграда, белосана и с островърх покрив от плочи и обикновени прозорци, които гледаха към морето. Мястото й в началото на залива — последната сграда, преди брегът да направи завой и да се нагъне към дестилационната два километра по-нататък — беше изолирано и обрулено от вятъра. Казваха, че ще вали още сняг и морето изглеждаше тъмно и мътно, отразяващо мрачното небе.
Алекс спря ленд ровъра, почти опряла брадичка в кормилото, докато гледаше къде да завие. Малкият паркинг беше абсолютно пълен и на пътя към него за последните стотина метра имаше паркирани коли под всякакви ъгли. Тя погледна към малката сграда — оранжеви пердета скриваха залата, но гирляндите на входната врата проблясваха на светлината на външните лампи и въпреки че прозорците бяха затворени, тя чу музиката, звуците на лъкове, които се движат по струните на цигулки с невероятна бързина, а в нощния въздух се носеха викове и възгласи.
Спря на едно кално възвишение в ъгъла, което беше прекалено стръмно за повечето от останалите коли, малки коли с ударени калници и петна от ръжда над колелата, но този звяр можеше да отиде навсякъде и тя бавно го паркира. Загаси двигателя и светлините и се опита да се накара да помръдне.
Двамата бяха вътре — Скай, търсейки знаци, изпълнена с надежда и цялата в кокетни усмивки, а Локи вече само играещ ролята, за която беше роден и възпитан, доведен просто до ням актьор, преструвайки се, че е шефът, докато служителите му танцуваха и празнуваха около него.
По-рано той я беше оставил в столовата, без да каже дума, бученето на неговия „Астън“ бе ясно доловимо дори и през дебелите стени. Не знаеше къде е отишъл или какво правеше, или какъв ще е следващият му ход. Налагаше се просто да го остави и да вярва, че му е описала ситуацията достатъчно добре, за да го накара да последва съвета й. Но дали щеше да го направи? При него не можеше да се предвиди нищо.