— Държа се ужасно. Не ми обръщай внимание. Пих прекалено много. Съжалявам.
Скай, разплакана, наведе глава.
— Не, аз пих прекалено много — тресеше се тя, докато Алекс плискаше вода на ръцете и лицето й. — Хората цяла вечер ми купуват питиета. Чувствам се като измамница.
— Не си. Не си измамница.
— Но какво ще си помислят всички, когато разберат…
— Това не е тяхна работа. Кого го е грижа какво мислят? Не тяхното бъдещо щастие е заложено на карта, нали?
Алекс я обгърна с ръце и я остави да поплаче на рамото й. Горкото момиче беше съсипано и вината беше изцяло нейна. Вината за всичко беше нейна. Цялата ужасна каша.
Скай вдигна очи и се погледна в огледалото.
— Господи, изглеждам ужасно. Мислех, че зачервените бузи са привлекателни, а изглеждам сякаш всеки момент ще получа удар.
— Не е вярно.
Алекс погледна към Скай, приятно зачервена и евентуално на прага да получи всичко, което тя самата не можеше — него. Грабна една салфетка и внимателно избърса размазания й грим.
— Изглеждаш толкова тъжна — промърмори Скай, загледана в нея.
— Аз? Не, добре съм. — Най-често срещаната лъжа на света.
— Защо никога не говориш за своите проблеми? Винаги говорим за моите.
Алекс спря, мозъкът й — внезапно парализиран.
— Моите проблеми… те са просто много скучни. И глупави. — Успя да се усмихне. — Готова ли си да се върнеш вътре?
— Предполагам, че трябва да го направя. Сега или никога, нали? Ако с Локи не говорим сега, няма да говорим никога.
Алекс кимна, усещайки как сърцето й изстива.
— Предполагам.
Двете излязоха в коридора, но когато Алекс отново видя подскачащите тела, тя направи крачка назад. Не можеше да направи това, не можеше да гледа, не можеше повече да се преструва пред Калъм…
— Всъщност мисля първо да изляза навън и да се охладя малко.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не, не, ти иди и направи това, което трябва. Няма да се бавя. Просто ми трябва малко въздух. Ще се опитам да изтрезнея малко.
— Добре. Задната врата е ето там — каза Скай, заваляйки думите, и посочи по късия коридор към аварийния изход. — Но ако ти трябвам, само извикай, нали? До теб съм, Алекс, така както ти си до мен. Партньори в престъпленията, нали?
Алекс опита да се усмихне и да кимне, но сълзите й напираха като приближаваща гръмотевична буря и тя излезе, препъвайки се, навън и ахна, когато леденият въздух я удари в лицето. Нямаше палто и обувките й не бяха подходящи за снега. Вратата се затвори с трясък и музиката заглъхна, а тя обърна лицето си към нощта, прекалено нещастна дори да се наслаждава на красотата на осеяното с диаманти небе.
Отпусна се на капака на един „Датсун“, обхванала главата си с ръце.
— Никого не можеш да заблудиш, нали знаеш.
Тя отпусна ръце и когато се обърна, видя Локи, облегнат на стената до задната врата. Беше ли… беше ли току-що минала точно пред него?
— С любовните сцени, които играеш вътре, искам да кажа. Предполагам, че е заради мен, но се боя, че няма да се хвана. — Той държеше бутилка в едната си ръка и, изглежда, пиеше направо от нея. Главата му беше облегната назад на стената и гледаше към нея под притворени клепачи. Вече беше истински пиян, опасно пиян, до онази точка, когато всичко можеше да се случи.
Алекс не посмя да отрече, знаейки, че всяка дума, която кажеше, за да се включи в този разговор, щеше да е стъпка извън пътя, на който тя искаше Локлан да остане. Трябваше да се фокусира.
Той въздъхна, отделяйки поглед от нея, и двамата останаха мълчаливи дълго време.
— Изглежда, че всичко отива по дяволите, Хайд. — Той отпи и след това отново я погледна. — Предполагам, че и ти не беше планирала това като част от моята рехабилитация — да ме накараш да хлътна по теб?
Тялото й потрепна при тези думи, но тя пак не каза нищо.
— Е, ами… това е, така или иначе. Още един проблем, който да решаваш. — Той затвори очи. — Не че ще има значение по един или друг начин. Тази вечер може да изречем всички истини, които искаме, но ти пак ще се събудиш утре и ще ми кажеш, че е заради алкохола. И предполагам, че и двамата ще се престорим, че го вярваме.
Алекс не знаеше какво да каже. Не се осмеляваше да каже нищо. Всяка дума, която излизаше от устните му, я караше да иска да скача и да танцува и ако имаше свободата да последва инстинктите си, вече щеше да е в прегръдките му. Но тя я нямаше. И не можеше да го направи.
Той поклати глава, поглеждайки я отново.
— Ти наистина ли преди събота не разбираше какво се случва между нас?