— Не.
Той затвори очи и се усмихна, изсумтявайки иронично.
— Аз си спомням кога точно разбрах. — Той отвори очи. — Беше пожарът… Гласът ти. Сякаш ти имаше нужда аз да оцелея. Сякаш имаше нужда от мен. Нямаше нищо и изведнъж се появи ти. Ти беше като експлозия в ума ми.
По страните й започнаха да се стичат сълзи, мълчаливи в тъмнината. Защото искаше да му отговори, да му каже, че и за нея е същото, че и тя чувства точно това.
От другата страна на сградата се отвори врата и един лъч светлина се разля по земята. За момент силата на музиката се увеличи десет пъти и тя погледна точно навреме, за да види една лъскава златна глава да се подава иззад ъгъла.
— О, ето къде си! — ухили се Калъм, когато я видя. — Скай каза, че… А, Локи! — Той замълча, виждайки братовчед си в сянката, облегнат на стената. — …Надявам се, че не прекъсвам нещо?
— Разбира се, че не — отговори Локи и отпи още веднъж от бутилката. — Просто си говорим, нали, Хайд?
— Да. — Тя едва разпозна собствения си глас.
— Дойдох да видя дали всичко е наред. Тук е ледено. Не ви ли е студено?
— Да — отговори тихо тя, поглеждайки към Локи.
Той примигна бавно и тежко, скривайки с клепачи тъмните очи, които й казваха едновременно всичко и нищо.
— Нямаш нищо против, нали, братовчеде?
— Абсолютно не. Отведи я — измърмори Локи, без да сваля поглед от нея. — Цялата е твоя.
Двадесет и осма глава
Лисицата си беше намерила другар. Наблюдаваше ги от верандата от няколко седмици, люлеейки се безшумно в стола, докато те лудуваха и се гонеха, търкаляха се и ловуваха в малката гора в края на полянката. Обичаше да вижда рунтавите им опашки над високата трева, да гледа как острите им уши потрепват, когато миещи мечки се катереха по дърветата зад тях и катерички изпускаха лешници.
В далечината снегът се топеше по сините върхове на планината и горите започваха да се раззеленяват. През деня чукаха кълвачи, през нощта летяха бухали, лосове пристъпваха бавно сред дърветата и виенето на планински котки пронизваше приглушената тишина, сякаш нож режеше коприна. Светът отново се събуждаше за живот.
А в друга страна, отвъд далечното море, не природата караше земята да танцува, а оръдията — оръдия, от които земята трепереше, а реките потичаха червени, където единствените цветя, които растяха, поникваха от окопите и нито една птица не смееше да прелети в небето. И в тази страна лежеше тялото на сина й — далече от дома, отминато от идващата пролет, която разцъфтяваше без него.
Той никога вече няма да чуе рева на втурналата се през реките вода от топящите се снегове и няма да усети нежността на маргаритките върху кожата си. Няма да види малките на сивата лисица да правят първите си несигурни стъпки на слънчевата светлина, нито да израсне и да се превърне в мъжа, който бе роден да стане. Той беше отнет от света и от него не бе останала никаква следа — нямаше тяло, което да погребе, нямаше смях, който да грабне, сякаш изобщо не бе съществувал. Само наскоро окачената златна звезда на прозореца казваше друго, казваше, че смел войник е дал живота си за своята страна, но нямаше кой друг да я види освен лисиците, само те бяха свидетели на това, което бе изгубила.
Трябваше да избърше снега от седалката с ръка, след това дръпна надолу ръкава над зачервените си пръсти и се отпусна на пейката, загледана в морето. То проблясваше бяло като огледало. След минута дишането й се върна към нормалното, бузите й щяха да имат нужда от доста повече време, но въпреки очевидните признаци на здраве махмурлукът оставаше упорито в тялото й. Не беше успяла дори да погледне закуската и изкушението да се върне отново в леглото и да се скрие под завивките за първи път беше непреодолимо. Не че днес щеше да ходи в дестилационната. В момента границите между двамата с Локи бяха прекалено крехки, а тя трябваше да опази нещата ясни. Професионални. Трябваше да го накара да премине линията.
Дали дестилационната изобщо щеше да е отворена? Снегът падаше на гъсти парцали, пътищата вероятно бяха затворени. Може би не само местните деца щяха да се радват на „снежен ден“ днес.
Телефонът й избръмча със съобщение и тя видя на екрана името на Калъм. Отново. Прехапа устна, докато натискаше „Изтрий“, без да го отвори, и се загледа към хоризонта, към Америка. Не се гордееше със себе си, в момента дори не харесваше себе си, защото го беше използвала — избраното от нея оръжие, за да държи Локи на разстояние и топката да остане в играта. Ха! Сякаш беше проработило. Беше го използвала, за да нарани Локи и това я правеше не по-добра от Торкуил. Коя беше тя, че да го съди? Удар в челюстта беше най-малкото, което той заслужаваше, ами тя? Ако Локи знаеше какво е направила…