Алекс зави зад ъгъла, мина покрай покрит със сняг плет и спря. На моравата струеше светлина през една отворена врата. Усети как сърцето й спира, докато се оглеждаше наоколо, опитвайки се да го види. Дали беше чул трактора? Все пак не беше „Стелт“.
Чу шум отдясно и видя една малка барака, чиято врата също беше отворена. Локи беше вътре!
Тя погледна към отворената врата на къщата и без да си даде възможност да се откаже, се затича към нея и хвърли писмото на безопасно място върху каменния под вътре. Обърна се в момента, в който чу друг шум откъм бараката и се затича обратно по пътя, по който беше дошла, скърцайки с ботушите си по снега.
Беше почти накрая, когато…
— Алекс?
О, господи. Сърцето й подскочи, когато чу гласа му, и спря, когато видя лицето му.
— Здрасти.
Той държеше наръч дърва в ръцете си, а на лицето му беше изписано объркване.
— Какво правиш?
— Ами… тъкмо си тръгвах.
— Виждам.
— Оставих нещо за теб.
Той се намръщи и погледна към къщата, където видя плика, хвърлен на пода.
— Това сметката ти ли е?
Тя изсумтя, опитвайки се да се засмее. Не успя.
— Не.
— Чакай. Защо бързаш? Влез.
— Трябва да се връщам. Мистър Пеги ме чака. Не исках да те притеснявам.
— Това е необичайно за теб. Мислех си, че най-много обичаш да ме притесняваш — пошегува се Локлан. Но тя не беше в настроение за шеги и очевидно и той не беше. Изглеждаше измъчен — небръснат и с тъмни кръгове под очите от уискито и безсънната нощ.
— Щях да го пусна в пощенската ти кутия, но… ами, изглежда нямаш, а не можех да го оставя на снега.
Той се беше втренчил в нея, без изобщо да осъзнава колко добре изглежда, застанал там с пълни с дърва ръце и намръщено силно чело.
— Алекс, какво точно се случва?
— Моля те, просто прочети писмото и ще разбереш. — Гласът й потрепна. Не искаше да прави това. Да говори с него, да общуват…
Той пусна дървата в снега и тръгна към нея. Отмина я.
— Къде отиваш? — попита тя, наблюдавайки го, докато завиваше зад ъгъла и изчезва от погледа й. Изчака малко и когато го последва, го видя да говори с мистър Пеги.
— Не, чакай…!
Но големите колела вече се въртяха и възрастният фермер си отиваше у дома, докато снегът продължаваше да вали.
— Казах му, че аз ще те закарам — обясни Локи, който се приближи и я погледна, а между двамата потече неизречен разговор. Алекс усети същата енергия — някакво вълнение — в тялото си, както винаги, когато той беше наблизо. Внезапно той я хвана за ръката и я поведе към къщата.
— Локи, не…
— Е, това е нещо ново — каза иронично той, докато я издърпваше през вратата. — Да те вкарвам вътре, вместо да те изхвърлям навън.
Кухнята беше голяма, със свободно стоящи шкафове и уреди, с огромен кухненски остров в средата със старинен дъбов плот и отворена бутилка „Мерло“ отгоре. Той взе плика и го остави на плота, отиде до един шкаф на стената и донесе още една чаша. Наля й вино, без да я попита дали иска, и й го подаде.
Тя отпи една глътка с благодарност, а той отиде до мивката и взе своята чаша. На плота за сушене бяха обърнати няколко чинии и купичка, на облегалката на един от столовете беше проснат пуловер, вестник „Таймс“ беше отворен на спортната страница, айпад се зареждаше до стената. Рона, очевидно най-лошото куче пазач, изтопурка от коридора и провери купичката си за храна, преди да осъзнае присъствието на Алекс и да дойде, за да бъде погалена.
Локлан се облегна на плота, кръстосал крака в глезените, и се загледа в нея. Говореше по-малко и от мистър Пеги, което, честно казано, беше… притеснително.
— Изглеждаш по-добре, отколкото си мислех, че ще си — каза тя, опитвайки се да води неангажиращ разговор. — Как се чувстваш?
— Махмурлия. Изтощен. Не съм спал.
— Не. — Тя прехапа устна. — Какво стана снощи, след като си тръгнах?
Той замълча и наклони глава на една страна.
— Искаш да кажеш дали се е случило нещо между мен и Скай?
Алекс отклони поглед. Точно това искаше да каже, но в момента, в който изрече думите, вече съжаляваше за тях.
— Нищо не се случи и нищо няма да се случи. Говорихме, това е всичко.
— За какво?
— За правата върху кучето — сви рамене той.
— Локи!
— Какво? — попита той. — Какво мислеше, че имаме да си кажем? Че ще призная неумиращата си любов към нея? Че искам тя да се върне? Не го искам. Тя е щастлива с него и ти само я объркваш. Двамата си подхождат. Няма да заставам на пътя им.
— Но на срещата ни вчера ти се съгласи…
— Аз не съм се съгласявал с нищо.
— Добре тогава, разбра, че това е последният ти шанс да оправиш нещата. Не разбирам защо отново я оставяш да си отиде.